I would defy the devil himself if it is for the sake of my sister. - Преди седмица.

Усетих го. Чувство, което прониза бавно сърцето ми. Усетих как дланите ми започнаха да се потят. Как главата ми започна да пулсира. Неспокойствието, чувството на вечно беззащитие. Задушавах се. Стаята започваше да се смалява. Чувства, които бяха по-силни от обикновено, но това не бяха моите чувства. Определено не бяха и вече знаех чии са. Затова просто захвърлих всичките книги, всичките задачи и започнах да минавам през коридорите с възможно най-бърза крачка. Трябваше възможно най-скоро да стигна до един определен за мен човек. Само тя имаше значение в такива моменти. Да, в такива моменти бих се хвърлил и в огъня стига тя да е добре, защото преди всичко тя е моя сестра. Преди всичко тя е моята близначка.
Както обикновено част от стражите ме следваха като казваха на слугите просто да се махнат. Би трябвало да са се научили след толкова време. Знаеха, че можех да усетя когато е неспокойна дори и да бях на другия край на планетата и не бих я изоставил просто така. Тя е единствената, която имаше моето доверие без да ми се доказва, Тя е единствената, на която бих поверил живота си без да имам план за бягство.
Когато стигнах пред нейната врата стражите от двете страни ме спряха. Погледнах ги с онзи типичен властен поглед, който обикновено баща ми проявява, а аз мразех да използвам, но тежки времена искат тежки мерки за подготовка. Те се отдръпната и ме оставиха, сложих ръцете си на дървото и я избутах нахлувайки без особена церемониалност. Приближих се до Рейвън, моята прекрасна и нежна сестра, която се промени от тогава. Съжалявах, че не я открих по-рано, съжалявах и за друго. Не успях да я опазя. Може би това беше нещото, което щеше да ме измъчва до края на дните ми.  
Внимателно я прегърнах. Държеше се на ниво, но вътрешно явно още имаше следи от онова време. Ако имаше нещо, което ме караше да излизам извън релси то беше това, което направиха онези крилати бунтовници. Учех се да бъда добър крал, добър владетел, но заради тях, това което и сториха, бих се радвал да ги видя викайки от болка. Виейки, гърчейки се. Точно в такива моменти смятах, че наказанието, което им даде Малката Принцеса беше малко.
-Рейвън. Какво не е наред? - заговорих внимателно, с тих, нежен тон, само и само да се успокои. Всъщност нямаше нужда да я питам, знаех какво не е наред, но понякога, когато споделиш ти става по-леко, или поне така казват. Погледнах я в очите и само се усмихнах. Извърнах поглед и погледнах слугите. Въздъхнах и само изрекох с равен тон.
-Всички да излязат. - знаех, че така щеше да е по-добре. Когато нямаше слухтящи слуги беше по-добре. Поне вярвах, че така ми се открива дори без да имах способността да виждаш душите на хората, само защото си имахме доверие.
Погалих я по красивите златисти къдрици и продължих да се усмихвам. Когато ставаше така се чувствах буквално безпомощен, защото не можех да и помогна никак, освен с присъствие и подкрепа. Наистина бях жалък, но уви това беше всичко по-силите ми.
-Рейвън. Бъди спокойна. Знаеш, че ще те пазя от всяко зло и нищо лошо няма да ти се случи вече, нали? Просто се успокой и ми кажи как да ти помогна.

Никога не бе мислила, че нещо такова би обърнало живота ѝ така рязко. Наивността и спокойствието се изнизаха с всички писъци онази вечер. Дори някаква част от нея мислеше, че наказанието е прекалено жестоко за ангелите. Мислеше, че наказанието би могло да се смекчи. Вярваше на всички в кралството и бе изпълнена с грижа към всеки един. Случилото се онази нощ я накара да гледа на света по съвсем друг начин. Във всеки непознат виждаше враг. Дори в познатите ѝ до този момент нямаше как да намери онова доверие, което бе имала. Всеки можеше да е враг. Всичко можеше да се повтори, а тя не искаше това. Би направила всичко, за да предотврати подобна случка. Защото едва ли щеше да понесе всичко да се случи отново.
Дишането ѝ се учести. Картините започнаха да се сменят в съзнанието ѝ сякаш беше кино лена, а нейните няколко дни бяха отдавна чакан филм на ужасите. Можеше да усети всякое едно чувство така ясно. Така познато сякаш бе живяла с тези емоции всеки ден досега. Виждаше светещите, злобни очи на похитителите си и чуваше писъци, които след време разбираше, че са нейни. Ужасът и паниката бяха всичко, което имаше тогава, но си мислеше, че ако се спаси всичко това ще отиде в миналото. Не. Нищо не си отиде. Чувстваше ги и сега. Щом останеше насаме с мислите си и със спомените всичко се връщаше. Постоянен страх от това, което може да се случи. От това всичко да се повтори. Сякаш не можеше да мисли за друго освен за нещата, които са се случили в онази стая с нейно тяло и нейната психика.
И тогава той влезе. Всичко в Рейвън сякаш отлетя. Грозните, черни нокти на кошмарите в съзнанието бяха отрязани от лъскав меч за по-малко от секунда. Грозните сенки зад клепачите ѝ бяха разядени от неговия аромат и топлият му глас. Чувстваше се като част от нея. Той не бе просто брат ѝ. Не беше просто близнака ѝ. Той беше една половина от съзнанието и душа ѝ. Можеше да прогони всеки един неин кошмар. А най-хубавото беше, че той бе единствения, който наистина я разбираше. Усещаха емоциите на другия. Знаеха притесненията му. Нямаше как да прикрият нещо от другия.
Топлите му ръце бяха всичко от което се нуждаеше в такъв момент. Спокойствието изглеждаше една идея по-близо отколкото преди.
Можеше да сподели всичко пред него, защото той бе нейният Сам, но не и пред слугите, които вървяха по петите му. На тях нямаше грам доверие. Затова просто изчака те да излязат. Държеше се сякаш почти нищо не се случва. Сякаш беше спокойна и просто ѝ е прилошало. Най-лошо в момента щеше да е да видят слаба принцеса. Нямаше как да си позволят някой от Кралската фамилия слаб точно сега, но мига в който вратата се затръшна зад тях Рейвън се отпусна в ръцете му и зарови глава в прегръдките му.
- Страх ме. Страх ме е от тях. Страх ме е от всички около мен. Страх ме е от това в което се превърнах след всичко случило се тогава, Сам. - сълзите бляскаха като стъкло по кожата ѝ.