The Gardens

Усещах притеснението и. Някак си ми допадна някой да се притеснява без да е по закон задължен за това. Това ми напомни на детството ми, когато за да избягам от поредните уроци се разболявах нарочно, само и само да ме оставят насаме, но това не винаги сработваше и армията от придворни и лечители идваше да ме види как съм, с нескрито притеснение. Какво да ви кажа, търсел съм си внимание, нищо повече. И колко глупав съм бил тогава да си причинявам това. Даже увеличавах собствената си болка при мигрена, че да колабирам със същата цел като и разболяването.
-Ама разбира се, че няма да имаш колебания. Толкова красив, толкова гальовен. Не виждаш ли какъв съм симпатичен? – пошегувах се с нея и леко я сръчках в стегнатия корсет. Засмях се и ми идеше да я прегърна, ама се сдържах. – А ако чуеш как свиря на цигулка. Коленете ти ще омекнат.
Разбира се не свирех на цигулка. Просто за да разведря обстановката го изтърсих, но явно се получи щом мернах усмивка на лицето и. Уви не знаех как да и кажа, че дори самият аз не знаех кога отново ще се видим. Не бях сигурен как да отговоря на това, но може би щях да скалъпя нещо. Нали това ми е бъдещата професия. Да скалъпвам неща когато не знам как да отговарям.
-Аделайд, за това кога ще се видим .. – започнах бавно и сложих ръцете си зад гърба. – Не съм много сигурен. Може да е утре, може да е след седмица. Това не мога да го реша аз самият. Ако зависеше от мен още утре по същото време ще е, но за жалост ще осъзнаеш, че все още нямам право на такива избори.

Нямах нищо против шегите му, макар и думите ми да бяха сериозни. Поне ми даваше възможността да се усмихвам, че дори и да си смея. Разбира се, през останалото време такива неща не ми се позволяваха, защото се считаха за липса на уважение и проява на лекомислие. Не ми беше ясно защо всички се опитваха да лишат бъдещата си кралица от чувство за хумор. Откога емоционалният инвалид се беше превърнал в пример за подръжание? Действително ли трябваше да се лишавам от всичките си чувства, ако исках да угодя на хората от кралския двор? Ако сега ни видеха, щяха да определят поведението ни като инфантилно и неподходящо за един бъдещ крал и неговата бъдеща съпруга.
Имах непоносим гъдел, който това сръчкване за малко не активира. Но корсетът играеше предпазна роля в случая. Най-накрая успях да открия една полза от него. Може и да ми пречеше да дишам, но поне не беше издало на Самюел естествената реакция на тялото ми при подобно докосване.
"Когато ме гледаш така, коленете ми омекват и без да свириш на цигулка", помислих си, но прехапах език преди наистина да го изръся. Имах невероятната способност да казвам най-неподходящите неща в най-неподходящите моменти и това щеше да е едно от тях, ако не се бях спряла на време.
Принцът придоби сериозен вид пред мен. Погледът му ми напомни за всички останали пъти, когато го бях виждала в ролята на надежден наследник, а не на свободен от наблюдатели младеж. И все пак изражението му влезна в разрез с представите, които имах.
Когато скри ръцете си зад гърба си разпознах онази "важна" поза, както когато един истински владетел, говореше на подъниците си. Може и да не беше сигурен в способностите си, но мен успя да убеди в тях. Гледаше ме едновременно със строгост и внимание. Сигурна бях, че който и да е на мое място, би се почувствал по същия начин. А аз се чувствах много малка и незначителна пред величието му.
"Не зависи от мен", каза ми, а аз повторих същото наум. А кога, за Бога, нещо щеше да се случва просто така, просто защото принцът иска така?
Кимнах леко с нескрито разочарование. Той може и да нямаше правото на подобни избори, но аз… Аз можех да нахлузя някоя по-обикновена и раздърпана рокля, а после да мина с извинението, че ще помагам на майка си. В крайна сметка не ме следяха чак толкова изкъсо. Разкъсваха се между двете ми аз: избранницата и слугинското дете. На второто не обръщаха внимание. Чудех се дали имам куража да се промъкна при него тайно? Когато знам, че е сам може би? А кога щях да имам куража да отида при него като бъдещата му съпруга и без да се крия от никого?
- Добре, разбирам - отговорих полу сърдито. Забелязах някакво раздвижване зад гърба му. Някъде далеч от нас градинарят беше дошъл да подстриже храстчетата. Но добре знаех, че той просто беше първия съгледвач. Скоро щяха да се появят и още такива, а най-накрая щяха да го отведат. Сигурно идваха едва към края на срещата, за да се уверят, че всичко е минало добре.
- Вече си имаме компания - казах му и посочих с поглед възрастния мъж. - Но се надявам, че имаме още малко време докато се насъбере цяла тълпа.

Както си говорехме най-спокойно и бях напълно и изцяло отдаден на разговора изтръпнах когато чух, че се е появил някой – дори това да значи само градинаря. В главата ми започнаха веднага да се кроят схеми за това как може да е някой шпионин на краля преоблечен като един обикновен човек, грижещ се градината да няма ни едно буренче. А другият вариант беше, че е някой от пернатите. Просто мозъкът ми работеше на друго основи в момента, в който ми беше казано, че имам един час с Аделайд. И сега да провалят всичко.
-Остави го. След малко ще гъмжи от народ. – отвърнах и с крайно раздразнение в тона, но какво да се прави. Спасение нямаше. Или пък просто така си мислех. Какво ли ще стане ако веднъж не се подчиня на Негово Височество? Може би ... ама само може би ще го сметне за смела постъпка и ще ми се размине лекичко. И ето как в главата ми започна нещо ново. План за нещо интересно и различно. Пък и тя ако щеше да ми бъде жена трябваше да ме последва във всичко нали?
За част от секундата дяволита усмивка се появи на лицето ми и приближих лицето си на това на Аделайд, сякаш че да злословим срещу някой. Даже я накарах да се приближи по-близко, че да ме чува напълно идеално.
-Аделайд, искаш ли да направим нещо, което е в разрез с етикета? – видях пламъчето в очите и, но и също така някакви притеснение. - Хайде Аделайд, ако ще играеш ролята на бъдещата ми жена поне един риск трябва да поемеш преди да ни разделят.
Поех си въздух и се поогледах. Градинаря беше сам. Вече и параноята ми беше изчезнала. Май я бях присвоил от сестра ми. Това споделяне на чувства понякога не беше най-хубавото нещо, но когато беше в беда поне можех да разбера къде е, как се чувства.
-Имаме още близо петнадесет минути. След като ще тръгнем накъдето ни завлекат, уж мирно и кротко. Щом стигна в покоите си ще мина през тайните проходи, ти ме чакай в кухнята и можем да се скрием в една от музикалните зали. Тъй и тъй никой не ги ползва. Съгласна ли си?

Погледнах го, изненадана от думите му. Не можех да повярвам, че той, който не нарушаваше правилата, сега съвсем съзнателно щеше да ги пристъпи. И в същото време изпитвах нескрита гордост, че аз съм причината за тази негова смелост.
Смръщих леко вежди, пресмятайки рисковете. "Ами ако ни хванат?", запитах се с леко притеснение. После обаче си представих колко хубаво би било да прекараме още малко време заедно и всички съмнения изчезнаха. Бях зареяла поглед някъде в пространството зад Самюел, но когато го върнах очите си върху него, в тях се четеше решителността ми.
- Съгласна съм - казах простичко и устните ми се изкривиха в тънка, дяволита усмивка. Обзалагах се, че в него се беше прокраднало съмнението, че няма да искам да направя нещо подобно. Но тази крачка беше важна за нашите отношения. Не можех просто така да пропилея шанса си. Исках още от самото начало да му докажа, че съм готова да поема каквито и да било рискове заради него.
Разбира се, това беше нещо съвсем незначително в сравнение с препятствията, които щяхме да преживеем в бъдеще. Тях дори не можех да си ги представя.
- Надявам се имаш някакъв план - казах му, шепнейки. Не че имаше кой да ни чуе. Най-близкият човек беше на поне 50 метра от нас. Но имах чувството, че правейки нещо тайно, трябва да се погрижа никой да не разбере за него.
В мен се появи едно гъделичкащо чувство, може би някаква тръпка, която накара сърцето ми да ускори ритъма си. Опитах се да сдържам широката си усмивка, но някак не се получаваше. По-рано бяхме говорили за бягство и имах усещането, че това е първата стъпка към негвото усъществяване.