The Gardens

"Брадичката леко повдигната. Раменете изправени. Ръцете леко отпуснати. Усмивка. Малки крачки." Не спираше да си повтаря какво се изисква от нея, докато се разхождаше нервно из стаята. Ако някой я видеше сега, щеше веднага да я скастри, че нищо не е научила, защото размахваше ръце и тропаше с крака, забила поглед в земята. Задъхваше се. Сякаш не можеше да изпълни капацитета на дробовете си. Но не беше съвсем сигурна дали това е от притеснение, или от стегнатия корсет. Чувстваше талията си толкова тясна. Сигурно щеше да успее да я обгърне с длани, ако опиташе.
- Аделайд - на вратата се появи майка й. - Какво правиш, защо още не си готова? Искаш да накараш принца да те чака ли?
Майка й беше дори по-притеснена. Тревогата й се долавяше в гласа й.
- Напротив, майко. Готова съм, виж - отвърна и се завъртя, а роклята й се понесе по въздуха, придобивайки красива форма.
- Ами косата? - попита възрастната жена и повдигна критично вежда. - Нали не възнамеряваш да се появиш така?
- Вярно, косата, съвсем забравих - каза и хвана безпомощно два кичура, чудейки се какво да ги прави. Погледна се в близкото огледало. Не беше прилично да остави къдриците си да се веят свободно. Стрелна майка си с очи.
- Добре, добре, ела тук, сега ще оправим всичко - успокои я жената. Аделайд седна на едно ниско столче, така че майка й да достига без проблем всяка част от главата й. Започна да сплита косите й на плитка. Остави две букли отпред да обрамчват лицето й.
- Така е много по-добре. Хайде, върви, принцът не е от търпеливите - припрянко каза тя и избута дъщеря си през вратата. Аделайд дори не получи възможността да се огледа за последно. Докато вървеше през коридора, а после по голямото стълбище и така докато накрая не излезе в градината, тя непрестанно си задаваше едни и същи въпроси. "Дали ще ме хареса? А дали ще ме познае? А ако реши, че не иска да се жени за мен?" А после си отговаряше сама. "Ще те хареса, но едва ли някога преди те е забелязвал. И да не иска да се жени, законът не му оставя друг избор. Трябва му съпруга, за да стане крал." Мисълта, че може да бъде използвана само като средство за стигане до трона я плашеше, но трябваше да свиква, че когато става въпрос за власт, хората бяха способни на всичко.
Имаха среща пред фонтана в 12:00. Аделайд вдигна поглед към слънцето, което беше точно над главата й. Сигурно вече беше време. Успокояваше я идеята, че щяха да са сами. Нямаше да има нито придворни дами, нито наблюдатели. Никой. Едва ли някога отново щяха да се наслаждават на такова уединение.
И както вървеше спокойно по алеята, изведнъж се закова на място. Видя го точно там пред фонтана. Косата му отразяваше слънцето. Аделайд си пое въздух до колкото корсетът позволяваше, а после продължи да напредва с умерена крачка. Изпъна раменете си назад, усмихна се и вдигна брадичката си точно както я бяха учили.

Интересен ден беше този. Сутрин го нямаше онова суетене около ми, сякаш съм направен от стъкло и порцелан. Да си призная, понякога ми се струваше, че ако бях направен от това щяха да са по-невнимателни. Наблюдавах хората около себе си, които обикновено щукаха на пръсти, че недай си боже шума не ми е понесъл. Глупости, но какво да се прави, бях свикнал, а това беше най-лошото нещо от всичко. Бях свикнал с всичко, абсолютно всяка крачка, която е направена едвам, едвам покрай мен. Досадното „Принце“ или още по-досадното „Ваше Височество“. Понякога просто се уморявах от всичко това и се затварях някъде в лабиринта на собственото си съзнание докато траеше поредната „лекция“ по управление на цяла нация, народ и .. ооо, най-приятното,упражняване на контрол над човешки живот. Класика.
Не виждах смисъл в половината неща, които учех, нито в това защо трябваше да съм за пример, но знаех едно. Трябваше да се държа на ниво и да издържа всичко като истински мъж. И познайте, досега успявах, но такъв живот имаше един недостатък. Един-единствен от цялото благоволение на народа – твърде е самотен и знаех, защо  ме подлагат на това. Ако успея да стигна до трона със сигурно ще живея дори по-самотен и отдалечен живот от другите докато мисля само как те да са добре.
Но днес беше интересен ден. Нямаше го онова суетене около мен и знаех защо. Най-накрая имах онази привилегия да се срещна с клетото момиче, което трябваше да стане моя жена. Докато растях гледах как брат ми, братовчедите ми ги запознават с някакви момичета, но аз нямах правото на това, за да не се разсейвам. Трябваше първо на науча това и онова за народа, а после, ако евентуално съм оправдал очакванията можех да я видя. И ето на. Дойде деня.
Някак си се чувствах ... притеснен. Вярвате или не и аз изпитвах такива емоции. Често бях притеснен, разтревожен, страхувах се, както сега. Някак си исках да я видя, но в същото време не знаех дали пък няма да се почувства неловко около мен – сякаш не бях свикнал с такова държание, но този път исках всичко да е наред. Да види, че не съм някакъв досаден принц. Човек, който цял ден е бил със златна лъжичка, а просто да види нещото, което съм наистина.
Подраних за срещата, защото освен привилегията да видя момичето имах и още една. Нямаше стражи, пазители и хора, които просто да ме наблюдават под лупа. Някак си още усещах очи в гърба си, но бяха по-малко и чувството беше по-слабо, което си е направо ново за моя милост.
Чудех се, какво да и дам за тази наша първа официална среща. Не исках да са бижута или нещо бляскаво, защото това беше нещо, което можех да си позволя с щракане на пръстите, а и някак си беше студено, бездушно. Трябваше да е нещо от сърце, но какво може да се даде на момиче, което никога не бях мяркал или може би съм, но не съм се вглеждал толкова внимателно. И тогава ми хрумна. Нещо, което да я пази, защото веднъж разчуе ли се, че я моя избраница целият и живот ще се промени.
Стоях близо до фонтана и чаках вгледан в капките, които падаха бавно и някак досадно. Аз ли бях нетърпелив? Чак не можех да повярвам. Стиснах внимателно плата, които носех в ръцете си. Чаках някак смирено, макар вътрешно да си умирах от любопитство и тогава чух шум. Не беше от фонтана, а на камъчета, които се движеха по земята. Обърнах се и срещнах погледа на русокосо момиче.
Очите и излъчваха някаква топлина, която бях виждал само в очите на сестра си, единствения човек на който имах безусловно доверие. Косите и пък озаряваха слънцето. Излъчваше странна топлина, невинност и за момент се зачудих, това ли е момичето, което трябва да бъде жертвана и да стане моя жена. Сигурно дори не знаеше, какво я чака. Сигурно аз трябваше да я науча да вледени този топъл поглед и да я направя подобие на Кралицата. И за момент от много време насам съжалих, че изобщо трябва да правят такива неща с момичетата.
Е все пак връщане назад нямаше затова се усмихнах лъчезарно и се приближих до нея. Внимателно, за да не я стресна. Когато беше на уж благоприличното разстояние я видях как свежда поглед и само въздъхнах. Изпълни се онзи досаден ритуал по разменяне на цветущи фрази и да си покажем, който е по-добър с етика, което лично ме уморяваше, но това беше ежедневието ми. Накрая не издържах. Хванах я за ръката без много да му мисля и я накарах да се настани на една пейка до фонтана. Погледна я вече от близо и ми се стори позната. Сигурен съм, че съм я виждал и преди, но просто не можех да се сетя на момента.
-Може ли да започна с това да не се притесняваш и просто да бъдеш себе си. Когато станеш моя жена ще трябва да си силна и да не позволяваш на притеснението да те пречупи. А също, това е за теб. – подадох и плата, в който имаше красива кама инкрустирана с различни скъпоценни камъни, а самата кама не беше нито много голяма, нито много малка. – Това е за да те пази от тук нататък, когато аз не мога.
Е да, не бях нито женкар и сваляч като брат си. Нито пък знаех как да говоря с жените като него, но какво да се прави, такъв си бях. Поне се надявах да не я стресна излишно с това си подаръче. Поне това.

И ето, че най-накрая трябваше да си отворя устата, за да кажа нещо. Дори не бях сигурна, че оттам ще излезе някакъв звук. Сякаш напълно бях загубила способността да говоря и да мисля. Ядосах се, че вместо глупавите уроци по добро поведение и етикет, свирене на поне 4 музикални инструмента, които никога през живота си нямаше да докосна, трябваше да ме научат как да пазя самообладание. Как да се държа на ниво, дори когато съм подложена на напрежение. Но аз не притежавах тези умения. Сърцето ми биеше, дланите ми се потяха, бузите ми пламваха.
Не знам как, но успях да отговоря на поздрава му. Просто като песен изпях всички любезности, които ми дойдоха на ум. Той отвръщаше по същия начин. Боях се, че ако продължаваме в този дух, репертуарът ми щеше да се изчерпа.
За щастие нищо подобно не се случи, но онова, което принцът направи, ме притесни дори още повече. Той най-безцеремонно ме хвана за ръката и ме поведе към една пейка. Добре, че ми позволи да седна. Колената ми омекнаха при допира му и имаше опасност да се сгромолясам на земята, което не беше особено женствено.
- Просто бъди себе си - каза ми. Вече дори не ми говореше на "Вие". Това значеше ли, че аз също можех да спра да любезнича излишно.
За пореден път проклех глупавите уроци. Не ме бяха подготвили за нищо, а се предполагаше, че трябва да умея да реагирам адекватно във всяка ситуация. Сега разчитах единствено на собствения си ум.
Той ми подаде нещо увито в парче плат. Подарък? Никой не ми беше казал, че ще си разменяме подаръци. Аз не му носех нищо и това ме накара да се смутя. Бузите ми отново придобиха румен цвят.
Бавно разгънах плата, за да видя съдържанието. С изненада установих, че в скута ми лежеше кама. И то не каква да е обикновена, ами инкрустирана със скъпоценни камъни и блестящо острие. И въпреки скъпия си вид, изглеждаше някак семпла и изключително подходяща за...за мен. Усмихнах се неволно.
- Уау - казах, напълно забравила за уроците. - Прекрасна е. Благодаря ти.
Бавно станах от мястото си, запленена от магическия блясък на камъните. Направих няколко крачки напред, без да откъсвам поглед от тях. Бегло чух как принцът също се изправя и тръгва след мен.
- Значи е за мен? За да се защитавам - повторих онова, което вече ми беше казал, без да го поглеждам. Отново не по правилата. По мое мнение се справях доста добре с това да бъда себе си.
Тогава се завъртях рязко и насочих острието срещу него. Той дори не трепна. Знаех, че ако тук имаше други хора, щяха да се нахвърлят срещу мен, да ме обвинят в държавна измяна и да ме натикат в затвора. Но сега бях свободна от ограниченията на етикета.
Погледнах принца със смелост. За първи път усещах нещо подобно. Баща ми, който беше легионер, ме беше научил на едно-две неща за самозащита. Няколко секунди по-късно отдръпнах камата от лицето му. Засмях се щастливо, защото за първи път държах истинско оръжие.
- Ако знаех, че ще си разменяме подаръци и аз щях да ти донеса нещо - казах. - Но не беше необходимо да ми даваш нещо толкова скъпо. Дори още не сме женени... А и едно цвете щеше да свърши отлична работа.

Момичето имаше хъс, беше приятна компания и най-важното - не усещах примка около врата си щом тя беше пред мен. Това си беше чувство, което крайно много ми хареса. Може би разбирах, защо я държаха на разстояние. Та тя беше онова приятно разсейване, което не можех да си позволя. Брат ми, братовчед ми – да, те можеха, но престолонаследника трябваше да е вечно на разположение на народа и семейството. И все пак с нея забравях това, забравях всичките задължения, дори за малко.
Тя се изправи и я последвах. Беше ми интересно какво ще направи и ето на. След секунда имах насочено оръжие срещу себе си. Не помръднах, не показах нищо с поглед. Не знаех дали осъзнава, какво значи този подарък. Преди всичко защитата и доверие. Точно така, исках да видя дали ми се доверява и още по-важното, дали аз можех да и имам доверие. Все пак кой луд би дал на непознат оръжие, когато същия луд е предопределен да се настани на чело на йерархията.
Реално не ме притесняваше тя, а онова гадно чувство, че все пак свободата ми е само ... привидно там. Сигурен съм, на сто процента, че има охрана, която ни гледа под лупа, но само за да си вярвам, че един ден мога да се отпусна не са долетели на метлите си, че да ми развалят забавата, защото тя ме забавляваше. Беше глътка свеж въздух и този задушаващ замък.
Когато свали камата се приближи до нея, когато вече бяхме на не повече от две крачки един от друг и внимателно хванах ръката, която държеше хладното оръжие. Погледнах слабата и ръчичка и се усмихнах някак невинно и искрено. И да беше ме пробола не беше болка за умиране, след мен имаше сестра ми, брат ми, другата ми сестра. Цял списък с предполагаеми избори.
-Достатъчно е, че не ми говориш на „вие“. Твърде е досадно и от всичко през деня може би това е най-изтощителното. – внимателно обгърнах ръката и. Вдигнах я и докоснах острието до рождения си белег. На врата, точно върху сънната артерия. Дали я тествах, може би. – Когато атакуваш някой първо фиксирай това място. Нужно е малко натиск и вече си го повалила. Дори да е по-голям от теб ще успееш. Разбира си трябва да си бърза.
Поех си дъх и продължих да се усмихвам. Погледнах я в очите и сякаш и казвах, единствено с поглед, „Хайде Аделайд, просто един малък замах и нито теб ще карат да се жениш за някакъв непознат, нито пък аз ще ставам нещо, за което не вярвам, че съм готов.“. Истината беше, че просто исках да и вярвам безусловно, както вярвам на сестра си.
Когато видях, че не направи нещо, което да я избави от участа да е моя жена някак си почувствах облекчение. Интересно, много интересно. Някак си това малко създание ме интригуваше по един странен начин. Непринуденото държание след като падна етика някак си я правеше дори по-интересна.
-Избрах камата, защото тя както може да взима живот, така може и да спасява. Като бъдеща моя жена ще трябва да се научиш как да правиш и двете. А и цветя са твърде изтъркано нещо. – прибрах камата в ножницата и и я подадох на момичето. Да не вземе да се нарани и после ще има „Бъдещата съпруга на престолонаследника се нарани още щом го видя.“. – Исках да те изведа извън двореца, но уви този лукс още не ми е позволен. Може когато ми се позволи заедно да отидем, какво ще кажеш? Би ли искала такова приключение с някой като мен?

От една страна, се дразнех, че с всеки свой жест и всяка своя дума, той изглеждаше, сякаш знае точно какво прави, сякаш му се е случвало много пъти. Осъзнавах, че това преживяване е ново и за двама ни. Поне тук можеше да се каже, че бяхме наравно. Но въпреки това аз бях тази, чието сърце заплашваше да изскочи от гърдите, а той дори не трепваше. От друга страна, беше хубаво, че поне един от нас знаеше как да запазва самообладание. Срещата щеше да е изключително неловка, ако и той споделяше моето душевно състояние.
Задържах поетия въздух, когато ръката му докосна моята. Позволих му да я движи както пожелаеше. Мислех, че трудно ще свикна с това да изпълнявам всяко едно желание на съпруга си, но докато стояхме просто така на 2 крачки един от друг, това не ми изглеждаше толкова невъзможно. Ръката му отведе моята, държаща острието, към сънната му артерия. Някъде там беше и белегът му. Досега не го бях забелязвала, но светлината, отразена от камъните, насочи погледа ми именно натам. Аз обаче бързо върнах очи обратно върху неговите. Можех да прочета начина, по който ме предизвикваше, в тях. И не ми трябваха уроци за това.
Колкото повече време прекаравахме заедно, толкова повече започвах да се чудя защо бях прекарала всички тези години в безсмислено обучение. Нима придворните не знаеха колко искрен и естествен е принцът? Не бяха ли предвидили, че той ще очаква от мен да бъда себе си, а не онази кукла на конци, в която се бяха опитали да ме превърнат?
Бавно свалих камата от врата му, като се стараех да не го порежа. Щеше да е ужасно, ако го бях наранила още при първата ни среща. Той веднага отне камата от ръцете ми. Ядосах се, че ми я взе просто така без предупреждение. Аз исках да й се порадвам още малко. Но той беше свикнал да прави нещата по свой собствен начин, без да пита никого за това. Щеше да отнеме време преди аз да свикна с неговите навици и той с моите. Боях се, че ще се наложи само аз да бъда тази, която се променя, но нещо ми подсказваше, че той няма да позволи това да се случи.
Въздъхнах при думите му и за първи път отклоних поглед от неговия, свеждайки глава надолу.
- Да се науча... - повторих тихо. - Цял живот това правя. Уча се как да се държа като изискана дама, как да впечатля наследника... Не подозирах, че има още какво да науча, но явно сериозната част тепърва започва. Най-забаното всъщност е, че дори не беше необходимо да те впечатлявам. Не беше необходимо да знам нито едно от нещата, които постоянно ми повтаряха. Може би, ако те те познаваха по-добре...
Млъкнах и отново вдигнах поглед към него. Все повече започвах да мисля, че не бяхме толкова различни. Преди мислех, че той има свободата да прави каквото поиска; че една негова дума беше достатъчна. Не осъзнавах, че с голямата власт идват голямата отговорност и многото задължения. Дали все пак аз, която през целия си живот се бях чувствала като марионетка, затворена между 4 стени, не бях по-свободната от двама ни? Никога не бях излизала от двореца. Не познавах живота. Но поне нищо не зависеше от мен. Бях свободна от отговорност. А той нямаше този лукс. Може би затова толкова много се нуждаеше от съпруга. Трябваше някой да споделя проблемите му.
- Наистина ли искаш да ме изведеш навън? - попитах изненадано. Усетих как ентусиазмът ме залива, но не бързах да се радвам. Винаги бях мечтала да видя света отвън, да видя живота. А той ми предлагаше всичко това. - Знаеш ли, това би било прекрасно. Това е всичко, което някога съм искала.
Позволих си да се засмея. Само мисълта за малкото ни бягство ме правеше щастлива.

„Знаеш ли Аделайд, ако станеш моя жена ще научиш, че за кралското семейство няма нищо такова като безопасност. Ще трябва да живееш във вечен страх, така както живее сестра ми сега. Не успях да я защита навремето. Не успях и това не бих си го простил, но това са неща, които никога не бих ти казал. Все още не трябва да разбираш за това колко тежка може да е короната. Ще ти дам време, за да свикнеш с идеята. Ще те оставя да осмислиш всичко и само ако искаш бих бил с теб.“
Мислите ми малко се промениха. Тя наистина не осъзнаваше, че това което е учила досега е само леката загрявка. Вдигнах ръката си и разтърках слепоочието. Поне бях сигурен, че ще се справи. Такива като нея винаги се справяха.
-Не е много за учене. Не се плаши и не се натъжавай. – хванах брадичката и с показалеж и палец и я накарах да ме погледне. – Като за начало. Когато сме сами можеш да ми говориш на ти, а когато има чада на това кралство винаги на „вие“. Уважение и респект, както би трябвало да са те учили. Всъщност как беше?
Замислих се и щом спомените за онези абсурдни уроци, които сестра ми посещаваше изникнаха ме накараха да се разсмея.
-Походката да е с леки, плавни движения, сякаш си направена от порцелан. Стойката да е като на лъка на цигулка. Главата да е изправена, погледа суров, но и топъл едновременно. – приближих лицето си до нейното и тихо и подшушнах – и когато дойде време за сън забравяш всичките тези етикетни щуротии и бъди себе си. Това е всичко, което трябва да знаеш, за да издържиш в кралското семейство. А колкото до това, че е нужно само да ме познават. Рядко някой се осмелява да ме заговори за нещо различно от уроци и неща, които трябва да се знаят. За тях съм само лицето на някой, който евентуално трябва да наследи краля, ако успееш да доживее до тогава, разбира се.
Следващата и реакция ме учуди. Тя беше щастлива нали? Чак съжалих, че контролирам болката, а не мога да разбера, какво чувства. Реално женската психика беше доста интересна и необятна. С повечето слуги се спрявах. Лесно можех да ги разчета, но рядко можех да разбера някое момиче какво усеща. Е разбира се не броим сестра ми. Там нещата са по-сложни.
-Разбира се. Защо да не искам. Може дори да е сватбен подарък. Няколко дена извън замъка и задълженията. – отново хванах ръката и и погледнах белега на китката и. Внимателно я вдигнах до лицето си и докоснах устните си до него. Заради това чудо нямаше голям избор, но пък се радвах, че успях да я срещна. Иначе как щях да знам, че има някой, който толкова бързо ще приеме идеята да не ми говори на „вие“ постоянно, пък и ще ми е приятен, както за душата така и за окото.
Следващите думи, които щях да и кажа бяха поднесени по-тихо и сякаш по-интимно от тези досега. Просто имаше нещо по-особено в това да говори на тих тон, особено пред такава като нея.
-Разбира се ако бихте приела такъв като мен за ваш съпруг.

Забавляваше ме начинът, по който цитираше уроците ми. Действително всичко беше така, както той го описваше. Но човек отвикваше бързо, за разлика от когато трябваше да научи нещо – тогава всичко се случваше по-бавно. Но не и за мен. Аз се справях отлично с двете. И въпреки това се чувствах далеч по-комфортно, когато бях свободна от преструвките.
- Значи казваш, че трябва да се отуча от всичко, което съм научила, когато сме насаме? – попитах го, шепнейки в ухото му. Беше се приближил толкова, че не ми се налагаше да правя усилието да се надигам на пръсти, за да го достигна. Тази негова близост едновременно ме притесняваше и вълнуваше. Тревожеше ме, че няма да искам да се отделя от него. А ясно осъзнавах, че няма да се виждаме много често до сватбата. Дори не знаех кога щеше да е тя. Кой знае през колко още трябваше да преминем дотогава. Разбира се, това не можеше да ме уплаши. Вече бях свикнала със суетните в кралския двор. Нещата никога не се случваха по лесния начин. Не разбирах кому бяха нужни всички тези „етикетни щуротии” както Сам беше казал. Не се ли предполагаше, че нещата трябваше да се случват както на краля му харесваше? Тогава защо самият наследник беше толкова недоволен от правилата?
Протегнах ръце и ги поставих върху лицето му. Щом той ме докосваше, значи и аз можех, нали? Самият той беше казал именно това преди секунди и то важеше с пълна сила, стига наоколо да нямаше публика.
- Знаете ли, Ваше Височество, наистина бих искала да се омъжа за вас. И не само защото законът повелява така. Предлагам да започнете да свиквате с тази мисъл.
Дали пък не беше твърде смело от моя страна да му говоря така? Може би нямаше да му хареса. И в този момент друга изключително смела мисъл пресече ума ми. За пореден път близостта му ме провокира. Усетих неудържим порив да го целуна. Но не го направих. Това беше единственото нещо, което не можех да си позволя.
Мигновено свалих ръцете си от него и отстъпих крачка назад. Изобщо не беше редно да се държим така преди сватбата. Бяха ми го повтаряли стотици пъти преди тази среща.

Изтръпнах когато девойката ме докосна по лицето. Буквално се вкамених на място и леко се стреснах. Не бях свикнал, определено не бях. Бях малко дистанциран от хората, защото нямах времето да общувам с тях. Затова много рядко се случваше някой реално да постави ръка върху мен. Но сега, когато това дребно момиче го направи освен сковаването ми усетих и някаква тръпка. Да ли пък сърдечният такт да пропусна няколко удара? Интересно, много интересно. Следващото, което ми се стори приятно беше начина, по който ме нарече. „Ваше Височество“, а? Обикновено е толкова ме изтормозваше това, защото го чувах постоянно и навсякъде, но идващо от нея ми беше приятно, даже освежаващо.
-Радвам се да го чуя, Аделайд. Наистина се радвам. – отвърнах когато се дръпна, не заради друго, но защото тогава изтръпването ме отпусна. Ако правеше така всеки път когато ме докосне с мен щяхме да си имаме проблеми. Уж се водих крал на самообладанието пък на виж. От един мил жест и изгубих дар слово.
-Като моя бъдеща съпруга трябва да научиш кои битки можеш да водиш, и кои не. – споделих и я погледнах вече с онзи поглед на принц, а не на просто Самюел. – Един съвет. Избягвай Кралицата. Тя е жена, която би избила дори собствените си деца ако сметне за добре. Също внимавай с Малката Принцеса. Въпреки че е толкова малка е възможно да нареди да те обесят само заради една грешна дума. С другите би се справила ако имаш достатъчно търпение и самообладание.
Исках да я науча да оцелее на това място, но уви времето беше твърде малко, а и очаквах Густав, Роман или дори онова момче, което наскоро дойде, как му беше името, а да Себастиян, да се появи и да ми каже, че имам работа. Даже ми беше странно, че ми дадоха толкова време, ще взема да си помисля, че искат това да се получи.
-Би ли ми разказала нещо за себе си? – изведнъж изтърсих. Така беше по-лесно, а и се надявах да не се притеснява да споделя. – Не бих искал да нареждам на роднините ти да разказват за теб и да се чудя дали думите им са верни, затова те умолявам. Разкажи ми за себе си. Какво обичаш да правиш, любими цветове, имаш ли друга мечта освен да излезеш от тук? Такива неща.

Радваше се? Радваше се, че ще се ожени за мен? Но как можеше та се радва?! Та той дори не ме познаваше! Виждаше ме за първи път в живота си. Аз, от друга страна, го бях виждала хиляди пъти, бях го наблюдавала скиршно от другите. Не че ми костваше големи усилия да се скрия от когото и да било. Детето на прислужницата беше невидимо за почти всички в двореца. Включително и за принца. Знаех, че ме е виждал. Няколко пъти погледите ни се бяха засичали, преди аз почтително да извърна моя. Но той нямаше как да помни това.
- Виждала съм кралицата - засмях се. Мнението ми за нея съвпадаше с онова, което той беше казал. Тя беше много красива жена, силна и обаятелна, но погледът й беше толкова студен, че пробождаше всекиго, сякаш шипове лед минаваха през тялото на невинната жертва. - Знам на какво е способна. Веднъж ми се разкрещя, защото... - Спрях да говоря. Но вече беше твърде късно. По объркания му поглед познах, че се чудеше къде и кога съм се срещнала с нея и защо тя изобщо е говорила с мен. Разбира се, Негово Височество все още не знаеше, че съм израстнала в този дворец, изпълнявайки задълженията си на обслужващ персонал, като междувременно посещавах подготвителните уроци.
- Както и да е - промърморих. Не бях сигурна дали изобщо той трябваше да научава за произхода ми. Смятах, че ще е изключително неловко, ако разбереше. Боях се отношението му към мен да не се промени. Осъзнавах, че той така или иначе не се заблуждава, че съм от някакво благородно потекло, и че е наясно с факта, че най-вероятно не съм имала прекрасен живот преди да дойда в двореца, но може би щеше да се шокира при новината, че до съвсем скоро съм прислужвала напред-назад из двореца. Затова побързах да сменя темата.
- Какво искаш да знаеш за мен? Едва ли очакваш да ти разказвам за вълнуващия си живот, защото, както можеш да предположиш, нямам такъв - обясних. Замислих се за нещо, което може би ще го заинтригува. И накрая се сетих какво можех да му споделя. - Дарбата ми... Мога да контролирам човешките емоции. При това доста успешно. Но избягвам да го правя. Да, понякога имам възможността да спестя нечие страдание, но всеки има право да изпитва болка. Нали все пак това ни прави хора? Забавното е, че при толкова много щастие, което мога да дам на всеки, така и не успях да направя себе си щастлива... Но тук се намесваш ти - казах и вдигнах поглед към него.

Не е можела да се направи щастлива? Знаех, че е отраснала в замъка, но наистина ли не е била щастлива досега? Може би уроците бяха по-сурови и тежки? Може би отношението на другите беше по-различно, но не трябваше ли да е поне щастлива с родителите си до себе си. От Краля научих, че баща и е легионер, а майка и придворна, но това не ме вълнуваше, нито пък звездата, която я определяше като избраница. Интересуваше ме само душата на това момиче.
Въздъхнах и я хванах за ръката. Задърпах я към фонтана и накарах да погледне отражението си във водата. Застанах зад нея и сложих ръцете си на раменете и. От вчера се притеснявах как ще ме приеме, но сега осъзнах, че не е нужно да се тревожа за това. Сигурно са и заповядали да дойде, а не го е направила доброволно.
-Аделайд, имаш свобода, която никой от кралската семейство никога не би имал. С голямата сила идва и още по-големи отговорности, но и самотата. Твоята дарба ще ти помогне занапред, но и ще те накара да живееш в заблуда. Твоят живот е много по-вълнуващ от моя, този на сестрите ми, е може би не толкова колкото на брат ми. – леко се разсмях като се сетих за него. – Знаеш ли какво виждам във водата?
Разбира се, че си беше чист риторичен въпрос. Нямаше как да знае. Малко бяха хората, които реално вникваха в съзнанието ми.
-Една красива, млада жена, която е предопределена да стане велика, ако само го пожелае. Ще ти дам цялата свобода в момента, в който се оженим, в момента, в който станеш кралица, но имам само едно условие. – както я държах за раменете я обърнах и я накарах да ме погледне в очите – Едно, единствено условие. Няма да търся изневери. Знай, че стане ли нещо такова всеки дръзнал дори да те погледне ще се прости с главата си. Не искам да те плаша, но съм малко ревнив. А разбира се от мен ще изискващ същото. Даже при всяка такава проява ще ти позволявам по някой друг шамар.
Усмихнах и се и се наведох колкото да потопя ръката си във водата и в следващия момент я опръсках с вода. Поне малко да се засмее след този мрачен разговор.

Беше ми трудно да повярвам на думите му. Не защото мислех, че ме лъже, а защото смятах, че той самият се заблуждава. В мен нямаше нищо велико, нямаше и да има. Аз просто бях поредното момиче, родено с малкия звездообразен белег. А нашата функция беше само една - да служим покорно на кралската фамилия.
- Ти не разбираш - казах му, без да се обръщам. - А трябва да знаеш по-добре от мен, че короната не дава свобода. Тя представлява просто поредните златни окови.
Погледнах отражението си във водата. Това беше последният път, в който се виждах като малко момиче. Сигурно следващия път, в който щях да стоя на същото място, вече щях да съм омъжена. Тази мисъл обаче не предизвика в мен тъга. По-скоро изкара на показ готовността ми. Цял живот бях чакала този момент да настъпи. И сега, когато приближаваше с толкова мощни темпове, не се поколебах нито за секунда, не се уплаших.
Може би ситуацията щеше да е различна, ако не усещах така силно, че имам неговата подкрепа. Но не, той ми беше дал обещание. Вярвах, че ще го спази.
Завъртя ме към себе си и ме погледна право в очите. Разбира се, че щеше да постави и своите условия. Не се съмнявах в стова. Вярвах, че каквото и да поиска от мен, ще успея да го направя. Най-вече защото беше мой дълг. Но искрено се изненадах, когато чух думите му.
- С времето ще се научиш да ми имаш доверие - отговорих. Не можех да си представя, че някога бих могла да го излъжа. Това беше единственото нещо, което не бях способна да простя. Дори и на себе си. - Не мога да лъжа. Знам, че като член на кралското семейство ще ми се наложи да лицемернича. Не съм сигурна до колко ще се справя и с това де, но поне мога да опитам. Но не и да лъжа, Ваше Височество. Никога не бих Ви излъгала. Вие също недейте.

Май и трябваше малко надъхване за това, което идваше. Е поне можех с това да и помогна. Ако имаше някой, който познаваше по-добре историята на това кралство и всичките му владетели по-добре от мен, то това беше Краля, но на нас ни беше задължително да ги знаем, за да се учим от техните грешки и прочие.
-Скъпа Аделайд, искаш ли да ти разкажа за една особена личност? – не че щях да и дам право на избор, затова просто започнах – Имало едно време красива млада жена. До двадесет годишна възраст тя живяла с роднините си, била великодушна, мила, добра, но когато навършила двадесет се срещнала с младеж, който разпознал белега на дясната и китка. Разпознал своята избраница и я отвел като избил цялото и семейство, приятели, близки. Тя не го приела добре и се затворила в себе си. – погледнах момичето до себе си и се усмихнах. – Това е нашата Кралица, Аделайд. Когато е започнала да разбира задълженията си е била същата като теб. Единственото, което се надявам е никога да не ставаш като Нейно Височество. Просто се опитай да останеш същата.
След като камък ми падна от сърцето щом трябва само да и казвам истината ми олекна. Милата тя, сякаш не можеше да види, че нейната роля в моя живот ще е да ми е опора, да пази съзнанието ми, спокойствието ми от другите. Тя щеше да е моята котва за гнева и досадата от другите. И съм сигурен, че с времето ще е нужно само да я видя, за да може да продължа по опасният път на един наследник и дай Боже, на един крал.
-Най-добрата лъжа е истината. Запомни това. А също така, ако искаш да съм напълно честен с теб може би мога да направя нещо по върпоса още в този момент. – не бях сигурен дали трябва, но тя щеше да слуша моите проблеми всяка вечер, защо да не знае какво мисля за това да съм наследник. Поне ще види, че не съм перфектният принц, за който всички ме мислят. – Не мисля, че съм правилният избор за титлата си. Братовчед ми би бил много по-добър. Дори Малката Принцеса има по-голям шанс да стане по-добър владетел от мен.

Опитах се да си представя кралицата като млада. Само че думите "добра, мила и великодушна" просто не се връзваха с нейната персона. В ума ми не изникваше образа на едно безгрижно и весело момиче, появяваше се само картината на изисканата кралица, към която не можеш да изпитваш нищо друго, освен страхопочитание. Чудех се дали винаги е била такава и към децата си? Нима те никога не бяха опознали чувството от майчината прегръдка? Но това беше дори по-жестоко и от съдбата на всички избрани, които бяха отведени насилствено от домовете си. Онези, които ги отвеждаха като бебета, можеха да се считат за късметлии. Те така или иначе не познаваха друго освен двореца и възпитанието, което получаваха тук. Но онези, които се разделяха със семействата си на по-късна възраст... те изпитваха истинска болка. Разбирах защо толкова се съпротивляваха срещу идването си тук и женитбата. Отнемаха им всичко, което бяха обичали без да им дадат шанс да се сбогуват.
Но най-голямата загадка оставаше Самюел. Как сред толкова много жестокост в средата, в която беше израстнал, беше успял да стане толкова невероятно добър? Дали това не беше защитната му реакция? Изпитвах огромно възхищение към това, че не се беше предал и не беше позволил да го превърнат в поредния безчувствен и безмилостен член на това семейство.
В мен се появи едно гъделичкащо чувство на гордост, че именно той ще бъде мой съпруг.
- Не говори така - казах умолително и поставих длани върху гърдите му. - Всички разчитат на теб. Това кралство има нужда от теб.
После сведох погледа си надолу, осъзнавайки, че нямам правото да го убеждавам в каквото и да било. Ако той не се чувстваше сигурен в нещо или не го искаше, мой дълг беше да подкрепя решението му.
- Но ако не искаш да ставаш крал, тогава... Това вече е съвсем друг въпрос. Но не за пръв път короната е пропускала наследник. Мисля, че ако си достатъчно настоятелен, можеш да направиш нещо по въпроса. Разбира се, всичко зависи от това, което ти искаш.
Вече се гордеех и със себе си. Точно това беше подкрепата от която имаше нужда бъдещият ми съпруг. Замислих се дали и кралицата някога не се е държала така с краля. Може би е била любяща съпруга в началото. В мен се прокрадна леко чувство на страх. Не исках да се превърщам в нея. Не исках децата ми да се страхуват от мен някой ден. И в същото време се успокоявах с мисълта, че принцът никога няма да позволи това да се случи.

Беше права. Можех да съм настоятелен и просто да си живея живота, но това значеше, че друг трябва да заеме моето място. Дали да е Рейвън, която е толкова крехка и психически нестабилна, макар да се показва като силна личност. Короната щеше да я смаже на секундата. Дали пък да не е Алекс, който по-скоро ще остави всичко на самотек в поредната си авантюра с някоя девойка, може дори харем да си направи ако му се отдаде възможност. Братовчед ми, който ще царува с по-голямо страхопочитание и от Кралицата. И остана малката ми сестра, която по-скоро ще нареди главите на поданиците и да хвърчат отколкото да ги пази. Да не дава господ такова нещо да се случи.
-Страхувам се, че няма да съм добър към народа, но ако се откажа винаги ще има опасност за теб. Дори по-голяма отколкото да си жената на краля. Винаги ще си просто пречка за другите. – спрях и си поех въздух. - Не знам дали си наясно, че като моя жена ще си досъщ като вдовица. Няма да ме виждаш често или когато пожелаеш, дори и когато съм само принц. А не съм готов да обрека всички поданици на това, което може да им предложи Малката Принцеса. Несигурността е нещо нормално Аделайд. Особено в такива моменти, когато знаеш, че всичките животи лежат върху твоите плещи. – погледнах небето, за да измеря още колко време имаме. Един час ни беше отпуснат, а колко знаеше кога пак щях да я видя. Може да накарам на дворцовия художник да и нарисува един портрет, че да си я гледам когато ми е досадно или нервно. Но да се върна на мислите за времето.
Замислих се над това от кога сме тук и установих, че може би ни остават двадесет минути преди орди от хора да се появят и да ми я отнемат. Ти да видиш как лети времето. Може пък да я викна когато имам да пиша някакви книжа, че да ми е работата по-приятна. А и тя ме разведряваше. – Но има нещо, в което съм сигурен. Когато Кралят ми спомена, че ти си правилният избор за мен, не заради звездата или пък заради това, че си избраница, нито заради това, кое е семейството ти, а защото си по-различна от другите не вярвах, че е така. Сега се убедих, че е така.
Целунах ръката и и се усмихнах по онзи хлапашки, невинен начин, по който само аз си можех. Просто на другите от рода им липсваше онова, което ме определяше за „чист като момина сълза“.
-А и след като си заставена да се омъжиш за глупак като мен най-малкото, което мога да ти дам е целият свят в краката.

Разбирах притесненията му. Сигурно на негово място и аз бих се чувствала така. Само че той нямаше никакви основания да е несигурен. Осъзнавах колко голяма е тежестта от животите на всички хора в кралството, която падаше на раменете на краля. Бащата на Самюел се справяше отлично с управлението през дългите си години на власт. Дори можеше да се каже, че е вдигнал високо летвата. Може би затова принцът се притесняваше толкова много да не разочарова хората, вложили доверието си в него. Но аз не го вярвах. Та той беше толкова грижовен, внимателен и добър. Кралството имаше нужда от неговата намеса.
И въпреки всичко изглеждаше ужасно угрижен. Не му стигаха другите тревоги, та и за мен трябваше да се притеснява.
- Недей. Не го вярвам. Нищо не ме застрашава, защото не преча на никого. Но кажи ми какъв е смисълът да носиш отговорност за чуждите животи, като не можеш да поемеш контрола над своя собствен?
Досега винаги бяхме играли по правилата - както ной, така и аз. Надявах се, че женитбата ни ще сложи край на наблюдението под лупа на всяко мое движение. Не можех просто да се примиря, че ситуацията ще се влоши. Имах правото да виждам съпруга си, когато поискам. Надявах се, че миговете като този, когато целуваше ръката ми и се усмихваше по този невинен детски начин, ще се увеличат и ще мога да им се наслаждавам все по-често и по-често.
- Освен това държа да знаеш, че не се омъжвам по принуда. Може би в мен съществуваше някакво нежелание преди да те срещна, но сега не останаха никакви колебания.
Усмихнах му се. Видях как гледаше към небето. Осъзнах, че срещата ни вървеше към своя край. Но аз не бях готова за него.
- И преди придворните да са ни нападнали, кажи ми кога пак ще те видя