Just a marionette.

Adelaide Summer

I'm feeling like the walls are closing in

Никога не се беше чувствала специална. Не вярваше, че един незначителен и толкова малък белег може да управлява живота й. Да й казва за кого ще се омъжи, да определя бъдещото й семейство. Не я плашеше толкова фактът, че един ден ще се наложи да се раздели с родителите си, колкото онази съдбоносна и неизбежна зависимост между нея и бъдещия й съпруг. Ами ако някакво непредвидено събитие успееше да измами тази предопределеност? Ако нещо се случеше с нея и оставеше бъдещия си съпруг без спътница в живота? Не беше ли това прекалено жестоко?
Страхуваше се. А не трябваше. Трябваше да се научи да е като баща си. Той беше легионер. А майка й беше придворна дама в двореца. Не беше ли Аделайд най-голямата късметлийка? Растеше на мястото, на което се беше родила. Помагаше на майка си със задълженията й. По този начин служеше на семейството, от което един ден щеше да стане част. Паралелно с това й се отделяше много повече внимание от колкото на другите слугински деца. Учеха я на най-различни работи: от това да цитира закона, до пеене и свирене на музикални инструменти. Все пак трябваше да се превърне в идеалната снаха.
Чувстваше се като кукла на конци. Непрестанно й казваха да прави едно или друго, а тя смирено изпълняваше командите. Не протестираше, защото осъзнаваше, че можеше положението да е много по-лошо. Но все пак стените, които постоянно изграждаха около нея, я задушаваха. Тези стени, макар и предназначени да я пазят от останалия свят, всъщност се бяха превърнали в нейн затвор. Дори да искаше не можеше да надникне и да види истинския свят. А това, за което най-много копнееше, беше именно да вкуси от живота такъв какъвто е.