I am not a killer! I am a savior!

Ангели.
Криеха се от легионите, за да не получат наказанието, което не заслужаваха. Не бяха виновни, че искаха да са свободни. Тиранията на Кралската фамилия бе продължила прекалено дълго. Ангелите просто събраха първи смелостта да се изправят срещу нея. Това не ги правеше по- лоши от демоните. Не ги правеше, нито по-лоши от самото семейство. Беше ли нужно толкова жестокост? Що за наказание бе това? Да отнемеш крилата на ангел бе не просто варварско и жестоко. Осакатяваш го за цял живот, защото това не са просто крила. Това са символа. Облаците и небето бе всичко за което можеше да мечта един ангел. Толкова много от тях загубиха правото си на щастие само защото споделяха други възгледи. Не беше честно.
Лиа живееше с тази мисъл всеки ден. По-добре от всеки можеше да разбере какво е да не можеш да летиш. Майка ѝ бе ангел, разминал се с наказанието. Може би късмет, а може би просто жалка шега. Леля ѝ и чичо ѝ също все още бяха от малкото, които пазеха ревностно правото на тези бели крила. Баща ѝ от друга страна нямаше този късмет. Отдавна бе изгубил красивите пера и лекотата на огромните криле. Сега там имаше просто грозен белег, който го изкарваше извън нерви всеки път щом чуеше името на някой от досадните синьокръвни. Какво като управляваха? Това не ги правеше толкова велики. Те бяха само неколцина, а ангелите бяха много повече. Много по-добри в това, което правеха. Краля вярваше на едно малко момиченце, което нямаше представа от управление. Та то бе дете. Редно ли бе да бъде слушано за всичко.
- Идват. - напрегнатия глас на баща ѝ прониза сърцето ѝ. Идваха. Проклетите демони идваха за тях. Сигурно бяха усетили присъствието им. Сега идваше ред на малката Наталиа да предпази поне семейството си. Малкото момиченце прегърна баща си. Майка ѝ, чичо ѝ, леля ѝ и братовчед ѝ застанаха зад нисичкото, чернокосо момиченце. Не изглеждаше изплашено, а трепереше до мозъка на костите си. Ами ако се провалеше? Бе все още малка и не можеше да владее дарбата си. А което щеше да е по-лошо, щяха да отрежат крилата на семейството ѝ. А нея щяха да приберат в глупавия дворец стремейки се да я превърнат в една от тях. Онези Избраници. Да имаше белега. Звездата стоеше спокойно сгушила се на сгъвката на лакета ѝ. Топлата кръв обливаше белега с топлина. Нужна ѝ бе концентрация.
Видя фигурите на пет легионера. Концентрира се и върху петте. До сега не бе виждала толкова много на едно място. Съмнения избиха под формата на пот по челото ѝ. Преглътна нервно и се съсредоточи заличавайки всичко от главата си. Чисто съзнание. Само една единствена мисъл светеше в сребристо.
Не ни виждате!
Чуваше притаения дъх на семейството ѝ зад себе си. Ако се провалеше всичко щеше да е загубено. Всичкото това криене. Всичко, което бяха направили родителите ѝ, за да могат да я задържат при себе си. Всичко щеше да се срине и то заради нея. Нямаше право на грешки. Бяха пет. Никога не бе експериментирала върху петима от тях, но за всичко имаше първи път.
Минаха часове, а легионерите така и не ги откриха. Лутаха се из изоставените къщи търсейки някакви ангели. Не ги виждаха, защото Лиа беше там. Защото тя наблюдаваше и петте сякаш едновременно и можеше да затвори очите им. Беше лесно. По-лесно от колкото предполагаше. Когато нямаха никакво понятие как изглеждат ангелите които търсят всичко бе така просто. Те дори не знаеха на къде да гледат. Въпреки това, погледите им паднаха на няколко пъти върху крилатото семейство, но просто се плъзна сякаш там бе повече от очевидно, че няма нищо.
Отминаха. Още един ден в който свободата им беше извоювана. И макар Наталиа никога да не бе имала крила, и макар никога да не бе летяла, тя приемаше всеки един от тях за такъв като нея. За равен. Не беше трудно. Тогава защо и техни превъзходителства не можеха?