Chasing after you is like a fairy tale

Целиш се прекалено високо, Кармен!
Тихичкото гласче в главата ѝ ѝ нашепваше, но това само още повече я надъхваше да изпълни науменото. Той бе виновен. Той и цялото му проклето семейство бе виновно, за това че я гледаха като изрод. Не познаваше майка си и баща си, но това което познаваше много добре бе болката на собственото си тяло. Има момент когато държиш малкия пламък в ръце и се питаш какво би се случило ако не преживея болката. Ако реша да го спестя сам на себе си. Какво щеше да стане. След това пускаш клечката просто защото знаеш, че колкото повече се чудиш толкова повече подлагаш на съмнение не само неизбежната реалност - болката, но и цялото си съществуване. Ако имаше нещо от което Фениксите зависеха това бе болката. Проклети да усещат една и съща болка отново и отново. Могат почти да вкусят разтапящата се тъкан по кожата си. Крещиш, но не чуваш писъците си. Плачеш, но сълзите ти се изпаряват от жегата обгръщаща тялото ти. Там си, но едновременно с това не си. Умираш, но и се раждаш. Проклятието на болката. Едновременно жив и едновременно мъртъв.
Затова какво я спираше да отмъкне каквато и да било вещ от прогнилото Кралско семейство. Никога не би изпитала съжаление към тях. Никога не би си помислила, че може да им навреди, защото не ѝ пукаше за тях. Ако зависеше от нея те вече щяха да са мъртви. Изпепелени също както тя биваше превръщана на пепел всеки шестнадесет години. Отново и отново.
Промъкна се в най-близката стая. Златна мина. Толкова много оръжия. Ако ги продадеше или ги претопеше и направеше на нещо друго щеше да спечели толкова много пари. Достатъчно, за да се издържа месеци, а може би и още една година. Щеше да посрещне поредната факла в живота си и щеше да остави един охолен живот зад гърба си. Нямаше да го помни, но щеше да го чувства. Спомените бяха лесно заличими, но чувствата - не. Те оставаха въпреки преражданията. Знаеше как се е чувствала преди да се превърне на пепел. Ако бе щастлива то това щеше да е първото ѝ чувство, което щеше да изпита. Какъв по-добър старт от една широка усмивка. И тя можеше да си я осигури ако вземеше всичко това.
Ръката ѝ се плъзна по острието, което първо грабна окото ѝ. Красота. Режеща величественост. Колко ли време бе отнето, за да бъде създадено това великолепно парче метал.
Шум.
Чу шум идващ някъде от стълбището. Грабна камата и бързо се затича към съседната стая. Щеше да изчака да си тръгне идващия насам и след това щеше да вземе всяко едно от онези оръжия. Или поне леките и лесно преносими.
Мина време. Нямаше представа какво се случва. Дали човека си бе тръгнал. Чу стъпки и отваряне на вратата зад себе си. Загази. Може би наистина се целеше прекалено високо.
Обърна се бавно и се усмихна. Дали щеше да ѝ повярва, че е прислужница въпреки дрипавото си облекло. Едва ли. Сигурно познаваше добре всяка една прислужница. Хващаше се на бас, че разглезеното копеленце е спало с всяка една фуста в двореца. Трябваше да се измъкне. Трябваше да мисли бързо.
- Какво те навежда на мисълта, че ще ти кажа каквото и да било? Така или иначе ще се пристъпи към тази част. - надменно се засмя и извади нещо подобно на джобно ножче, но доста по-дълго и от личен опит знаеше, че е и много по-остро. Нямаше да се предаде без бой. Би използвала силите си, но не искаше да се натоварва. Знаеше колко изтощаващо бе да поддържа пламък. Рискуваше да припадне още тук и да я хванат на тепсия. Огъня бе само при спешен случай.