Погледни я. Виждаш ли я. Да, това е тя. Същото онова момиче от преди колко.. шест години? Дали беше възможно? Нямаше нищо общо. Не беше вече плаха и несамоуверена. Сега беше различна. Облечена по- дръзко от всички момичета и жени в кафенето, със строго изражение, което не издаваше каквато и да било емоция. Изглеждаше тъжна. Какво по- дяволите се беше случило с нея? Разбито сърце? Едва ли. Тя не беше такава. Джошуа, никога не беше вярвал, че ще я види отново. Тогава тя беше само на петнадесет. Какво беше станало, за да се завърне в града? Момчето започна да преосмисля всичката информация, която знаеше за нея.Момичето не говореше с почти никой. Откъсната от всички. Наричаха я с какви ли не епитети. Паркър се усмихна, когато Ая хвърли поглед към него. Да не би да го беше забелязала? Него? Искаше да й помаха в отговор, но се сдържа. Лицето й все още беше безизразно. Защо се беше върнала в града? Какво искаше? Едва ли беше заради него. Така де, дори самият той я беше забравил. Бяха минали цели шест години. Очите му се спуснаха по нея. Очите й бяха толкова сини, а косата й .. дълга, спускаше се по гърбът й без нито една гънка. Стройната й фигура, макар и в седнало положение се забелязваше. От време на време поставяше оранжевия филтър на цигарата между устните си и след броени секунди изкарваше сивкав дим от там. Той броеше дишанията й. Премигването на дългите й мигли. Беше облечена в черно. Защо? Северна Дакота? Дали тя беше живяла там? Всички казваха, че се е преместила там след смъртта на семейството й, тоест на леля й, която беше нейн найстойник понеже родителите й бяха починали още когато госпожица Броуди беше малка.А дали бъркаше и нея? Не, никакъв шанс. Едва ли би могъл да я забрави. Искаше му се да разбере повече за нея. Но не смееше да я приближи.По дяволите. Тя беше различна. Всъщност като се замислеше, никога не беше казал на никой от приятелите си за нея. Беше нещо като негова малка тайна, за която не се беше сещал от години. А сега, сега като я погледнеше сякаш в него някакво същество, което беше спало толкова време, се пробуди. Колкото повече я гледаше, толкова повече осъзнаваше, че животното в него мърка от удоволствие. Ая докосна за пореден път чашата с кафето до устните си, изпразвайки я. Той видя как затваря списанието и го пъхва в чантата си, готова да си тръгне. Не можеше да я остави да си тръгне преди ... Преди какво Джошуа? Той се изправи, когато тя излезе през вратата и тръгна след нея.
-Госпожице Броуди! - провикна се. Гласът му просто изскочи от него. Не беше сигурен какво прави, но  Русокоската вдигна веждата си, докато наместваше чантата на рамото си.
-Ами аз .. -имаше чувството, че дългокосата пред него ще прихне всеки момент. И бе прав.
-Ще се виждаме често.

Спомен;
Сякаш някой блъскаше с чук отвътре и всеки миг щеше да пречупи гръдният ѝ кош.  Младото момиче огледа объркано обстановката в която се намираше. Къде се намираше ? Тази стая , лишена от всякаква друга мебел ,освен един дървен стол ,който както изглеждаше ,всеки миг ще се разпадне не и бе позната. Но всъщност ,коя беше тя? Въздухът излезе със свистене от гърлото ѝ. Коя беше тя?
-1 , 2 , 3 , 4 ...
Продължи да брои ,докато не стигна до двадесет, след това отвори очи, но паниката не беше изчезнала. Защо не знаеше коя е тя, но всъщност имаше чувството, че е преживявала това и друг път ? Всъщност повече от веднъж, сега си спомни тя и зениците на сините ѝ очи се разшириха уплашено. И после изведнъж болката я връхлетя неочаквано. Слабичкото ѝ тяло се сгърчи на пода ,а ръцете ѝ се свиха в юмруци. Умираше. Знаеше го.
"Ая!"
"Господи, дете бягай! Бягай! "
Писъкът, изтръгнал се от раздразненото ѝ гърло бе нечовешки.
Очите ѝ бяха затворени, а зад клепачите ѝ, страшни и болезнени картини започнаха да изригват от нищото. Една точно определена винаги се появяваше последна.
"НЕ! "
Опитът ѝ да посегне към малкото, русокосо момиченце, което се бе свило до един от металните шкафове за документи в малката стая в която се намираше, остана неуспешен.. То стоеше там и не помръдваше, сякаш беше мъртво. Сините му очи изглеждаха безжизнени, въпреки че дребничкото му телце трепереше и издаваше, че е живо.
"Ая,трябва да тръгваме. Сега, миличка! "
Сякаш от нищото се бе появила жена, която изглеждаше като уголемено копие на детето. Същата светла коса. Същите тъмни и дълги мигли, който обграждаха проницателни и красиви зеленикави очи.
Но как знаеше, какви са миглите на жената ,след като бе толкова далеч от нея?
Това я обърка още повече.
Жената грабна малкото момиче в ръце и започна да си проправя път през счупените столове и маси в стаята.
"Погледни ме! "
Непознатата хвана детето за крехките рамене и го разтърси.
" Ая, не го прави, моля те! Трябва да бягаме."
"Да бягаме ? Но ,татко .."
Ето, че най- накрая бе успяла да привлече вниманието на детето и сега то се озърташе наоколо, сякаш се събуждаше от дълбок сън.
"О ,малка моя. Толкова съжалявам. Татко няма да дойде с нас. "
Ужасяващ писък разцепи зловещата тишина.
Раменете на жената се разтърсиха , докато по бузите ѝ започнаха да се стичат солени сълзи. Тя прегърна детето здраво и му прошепна нещо, а то кимна и обви малките си ръчички около шията ѝ. След това тя се затича и продължи да си проправя път към вратата.
"Не! О,не ! "
Болката сякаш стана по - силна ,но това не я спря да последва двете прегърнати фигури ,който вече се смаляваха пред погледът ѝ.
"Не отивайте там! По дяволите !"
Тя започна да прескача нападалите предмети по земята ,но с всяка изминала секунда те ставаха повече.
"Мамо! "
Изпищя отчаяно,но вече не виждаше нищо друго освен тъмнина. Навсякъде около нея. Имаше усещането ,че се дави и с мъка се опитваше да си поеме въздух. Ая отвори рязко очи и се изправи в седнало положение на дюшекът си. Дишаше забързано ,пот обливаше лицето и гърбът ѝ , а сълзите ѝ продължаваха да се стичат безспир. Плачеше за всичко изгубено . За онова ,което имаше и за онова ,което никога нямаше да има. Продължи да плаче и за всички онези изгубени души ,включително и за нейната . Остана седнала и трепереща около десетина минути и после се изправи тромаво. Посегна към пластмасовият черен шкаф от дясната си страна,за да вземе малката кутийка с кибрит и запали една от свещите ,които бяха наредени една до друга отгоре му. Сън. Всичко беше сън ,но всъщност и действителност. Онова малко момиче ..
Буцата ,която бе заседнала в гърлото ѝ стана по- голяма.
Всичко се повтаряше. Всеки божи ден. Месец. Година. Кога всъщност щеше да свърши ? Всъщност щеше ли да свърши някога ? Защо трябваше да вижда миналото..