vlad and grace

Влад не можеше да си намери място тук. Толкова време бе прекарал в този дворец, но все имаше нещо, което буквално му крещеше, че не биваше да е тук, че не това бе неговото място. И сигурно това нещо беше право. Той не пасваше на картинката тук. Изглеждаха му така, че все едно им бяха промити мозъци. Все се въртеше една и съща идея, която на него му бе омръзнало да слуша, въпреки че го правеше и търпеше. Идеите му бяха далеч по - различни. Имаше хиляди други начини за използване на хората, начини, които дори са по - мъчителни, по - ужасни. Едни казваха, че не искат мъчения, други обратното. Това го объркваше. Всеки му казваше, каквото си реши. А него го беше страх дори да си помисли това, което искаше.
Стана дума за мъчения, да. Но не си мислете, че той си падаше по това. Не. Дори не се забавляваше. И как щеше да може? Мнението му беше толкова различно от тяхното, че едва ли нещо, което те правеха, можеше да го впечатли. Беше се научил на много неща и когато не си мислеше за своята принцеса, се занимаваше с всичко останало, за да не мисли, за да избяга. Не беше редно, а и не можеше да се противопоставя. Беше сигурен, че може би и други не харесва това, но все пак взе за нередно да се противопоставя. В такъв случай, щеше да остане сам. Не всеки имаше смелост. Той също нямаше. А и да имаше, пак нямаше. Защото беше влюбен. И въпреки че звездата гарантираше за получаването на неговата принцеса, пак не беше сигурно. А и може би никога нямаше да е. Не знаеше какво се въртеше в главите им. Не разбираше много, а и не искаше. По - добре да стоеше далеч от делата им, докато не решеше какво да прави и как да извърти нещата в полза на човечеството. Макар че вече имаше разни идеи. Трябваше да ги задейства.
Погледът му обиколи огромната сграда. Искаше да избяга и да се скрие от нея още сега. Затова беше излязал навън. И щеше да продължи разходката си още сега. Обърна гръб на двореца. Краката му закрачиха напред, нанякъде, както той би се изразил, но не беше така. Винаги отиваше някъде с някаква цел. И винаги знаеше и за двете неща. Знаеше какво му трябваше да се разведри. А какво по - хубаво от чистия въздух, който понякога значеше дори повече от неговата принцеса, която сигурно никога нямаше да му обърне толкова внимание.
Вървя дълго. Мислеше през цялото време. Тук поне можеше на спокойствие и не му се налагаше да крие дори мислите си. Обмисляше ходовете си, беше важно за него да реши от рано какво ще прави, а тази разходка му даде този шанс. Когато осмисли всичко се обърна, за да се върне. И тогава видя нещо необичайно за подобните му разходки, когато оставаше наистина сам. Е, може би днес не беше един такъв прекрасен ден ... или момент от него. Поклати недоволно глава, а след това повървя напред, обратно по пътя, за да може да проследи нещото, което беше видял, каквото и да беше. Просто му беше интересно.

Със сигурност се слушали за ритуали на езически племена помещаващи се в някогашните независими страни на Австрия, Германия, Дания и общо взето земи на мистика, викинги и езически богове. Земи пълни с енергия по-различна от другите места, места, на които са се зародили хиляди митове и легенди за русалки, сатири, леприкони и други. Земи на музика, танци и обичаи, които те доближаваха до майката природата и нейните блага.
Самата аз израснах в една от тези земи. Баща ми, макар и ангел, носеше име присъщо за тези места и определено го произнасяше с гордост. За жалост и на страхотните годинки от два века си беше същия идиот, както когато се е бил запознал с майка ми, но поне и двамата успяха да ме научат на онези обичаи и порядки, които сега бяха записани с невидимо мастило върху съзнанието ми. А и ще се учудите колко от тези обичаи включват жертви, я човешки / в нашия случай просто избирахме по-малкото зло и тактично някой ангел хващаше демон за тази цел /, я животински. Проблема идваше, когато жертвите трябваше да са малко повече от ... едно, две, три. И това от всеки вид. Виждате ли, това си е като ритуал останал от незапомнени времена и хората го намират за нормално. Още повече, когато хората бяха суеверни, а това уж успокояваше боговете, макар всички от крилатия народ да знаеха, че богове не съществуват, само вярването на клетниците, което сякаш засилваше контрола над тях.
Не ме разбирайте погрешно. Сигурно някъде там има и ангели, които отговарят на вашият критерии, но истината, е че ние не сме толкова добрички, за колкото ни мислят. Не случайно в книгите пише, че Дявола е първия паднал ангел. Просто доброто и злото върви ръка за ръка, макар че, честно, няма разлика между тях, просто мисленето на хората го прави такова.
И ето по тази причина се радвах на днешния ден. Имаше пълнолуние, а това беше важен ден за всеки месец, най-хубаво беше когато имаше две пълнолуния в един месец, но това се случва веднъж на година. Виждате ли, през пълнолуние се палеха огньове и полу голи момичета танцуваха около тях, целите в сажди с желание да си намерят съпруг, или да омъжат някое, което вече го е намерило. Като цяло, забавен ритуал, който се изпълняваше на пияна глава и с много танци и песни – и не, нямаше нито да танцувам гола покрай огъня, нито да се напивам.
В този ден вършех задълженията си при Ерик и се молех на всички светии да има посещение от някоя пищна девойка, която да го предразположи до другия ден. Особено сега когато беше нервен при всяка моя крачка. Знаех, че онова с краля беше грешка, но да не съм си го просела? То ако ставаше така досега цялото им семейство да е отровено и с малко късмет повече да ни да ги видим, ни да ги чуем. И да, не криех ненавистта си към тях, нито пред Ерик, нито пред краля, пък ни най-малко пред придворните дами и другите слуги. Това ми беше проблема. Не можех да крия истинските си намерения, за жалост нещо ме спираше от няколко месеца да удуша скъпия ми господар докато спи.
Щом свърших всичко нужно и попитах най-учтиво и мило дали мога да изляза, с обещанието, че няма да се виждам с краля / на което той надали се е вързал / бях пусната. Понякога беше хубаво, че го дразня. Изпитвах странно, гъделичкащо удоволствие, когато той ми е бесен или е раздразнен. Нещо в това му състояние беше крайно забавно и правеше живота поносим.
Излязох на чист въздух и побързах да се скатая някъде далеч от това място. Далеч от всички онези марионетки, от всичките поклони, наведени глави и прочие. Всичко беше прекалено, а и нали бях лош роб, не можех да чистя, нямаше нужда от мен в замъка сега.
В момента, в който стигнах гората си поех въздух, чист, с лек мирис на бор и евкалипт. Това, което нямаше как да усетиш зад онези стени. Свалих обувките си и просто започнах да се разхождам. Така се чувствах по-близко до природата. И ходих ли ходих докато не чух лек шум. Когато го проследих се учудих. Младеж, с добра осанка, висок и чернокос. Очевидно беше, че е от двореца. Облеклото му го издаваше. Килнах глава и когато се опитах да стъпя назад май привлякох вниманието му. Въздъхнах и когато се приближих се показах и се усмихнах, дали трябваше да проговоря? Май не, такива като мен нямаха никакви права, затова за сега просто тишина. Така поне нямаше да си навлека проблеми, като онези с краля.