Breathe in the light and say goodbye

Силното слънце безжалостно жулеше меката й на допир кожа. Обикновено свободно пуснатите къдрици сега бяха прилежно и строго прибрани в стегнат кок. Наместо престилка, с която ежедневно ходеше на нивата до село да бере ягоди, носеше специално ушитата от майка й рокля. За обувки, уви, не бе успяла да припечели достатъчно на пазара, затова бе сложила старите и протъркани. Стоеше мирно редом с Томас Бейнс - баща й - на спирката, където през час минаваше стара каруца и водеше пътниците към града. В ръцете си старият мъж държеше куфар, вероятно пълен с дрехите на младото момиче. Чакаха вече от тридесет минути посред най-голямата жега. Челото на Томас бе обляно в десетки капчици пот, ала това никак не му повлия. Днес имаше задача, която обезателно трябваше да изпълни, а именно да намери работа на най-малкото си дете в кралския двор. Бе убеден, че ще успее - личеше си от блясъка в очите му. За момент погледна дъщеря си, мислейки си дали наистина това е правилното решение. Преди обаче в мозъка му да се загнезди зрънцето на съмнение, потропването на млад и здрав кон го увери, че няма друг избор. Не му отне повече от минута да качи момичето, а след това и себе си на прогнилата каруца. Потеглиха...
Алена Томас Бейнс стоеше мирно и чинно пред дамата. Главата й бе вдигната, раменете изправени, а изражението лишено от всякакви емоции. Домакинката, която не надхвърляше петдесет, се въртеше като пумпал, оглеждайки я от глава до пети. Не бе нищо особено - просто едно обикновено младо момиче. Косите й бяха кафяви - напомняха за сладостния шоколад, топящ се в устата на някоя кралска особа; очите тъмни и влажни като на ридаеща кошута; кожата й не бе бяла, а със съвсем лек загар от хилядите часове прекарани из нивите. Не бе нищо особено - просто едно обикновено младо момиче, но изглежда бе подходяща за прислуга в двора. Дамата се усмихна и кимна на придружителя на девойчето. Той се приближи, след което последваха преговори относно заплащането и честотата на прибиранията й у дома. Най-важният въпрос обаче тепърва престоеше. Лелката троснато се доближи отново до брюнетката и попита:
-Какво си ти?
-Човек, разбира се! - сопна се стареца, изплашен, че истината може да излезе наяве.
-Вярно ли е? - отново попита тя. Ена кимна едва-едва, макар да искаше да я опровергае. Не бе човек. Никога нямаше да бъде. Не биваше да лъже, ала добре знаеше защо баща й го прави.
-Хубаво! Ще започнеш като прислужница. Ако някоя от знатните дами те пожелае за придворна дама - добре, ако ли не, горко ти. - и с това тя сложи край на предишното и аз и начало на новото.
Силното слънце безжалостно жулеше меката й на допир кожа. Обикновено свободно пуснатите къдрици сега бяха прилежно и строго прибрани в стегнат кок. Наместо престилка, с която ежедневно ходеше на нивата до село да бере ягоди, носеше специално ушитата от майка й рокля. За обувки, уви, не бе успяла да припечели достатъчно на пазара, затова бе сложила старите и протъркани. Стоеше мирно редом с Томас Бейнс - баща й - пред портите на двореца, където трябваше да се сбогуват. Мъжът я гледаше с умиление и уверяваше, че това няма да е завинаги, а само докато съберат достатъчно пари, за да си позволят лечение на старата й майка. Прегърна я силно и я целуна нежно по челото преди да обърне гръб и да потегли обратно към схлупената им къщурка. Алена дълго стоеше и гледаше в далечината, дори когато вече не виждаше своя старец на хоризонта. По пребледнелите й бузи се стекоха сълзи - първите от многото.