Страхът да загубиш себе си вървейки по пътя на съдбата.

"Рядко виждам някой да ми се кланя с приведен поглед.
Обикновено всички се опитват да ме гледат докато го правят.
Интересно."

- Добър ден милейди. Какъв прекрасен ден за разходка.

"Ооо. Обожавам, когато околните мислят, че съм като тях.
Нека поиграем тогава!"

- Знаете ли!? Казвали са ми, че аз правя дните по-хубави, когато изляза навън сред хората. - Усмихнах се невинно.
- Вие как мислите?

"Говори ми! Говори ми още!
Сякаш не чувам всяка твоя скрита мисъл."

- Мразя лицемерите! - Казах ний-спокойно.
- А вие госпожички, сте една малка лицемерка с хубаво лице. - Наклоних в страни глава.
- И какво ви води толкова близо до двореца?

- Има много хора, които ми казват какво мислят. - Леко се усмихва. - Дори ги изслушвам. Стига да имат подходящи доводи за думите си.

- Мисли за мен, каквото си искаш. - Накланя глава в страни. - Хората винаги говорят без да познават някого лично. Някой някога направил нещо на някой друг и вече си вадите изводи за целия живот и характер.

- И какво очаквахте, да съм с рога и опашка ли?

- Аз съм човек, който държи на думата си.

- Човек, който спазва обещанията си.

- Човек, който поставя благополучието на семейството си преди всичко друго.

По кое от думите ми съдите, че съм казал че съм светец?

Хората помнят само лошото, което е направено на тях,
но това което те правят на другите лесно се забравя.

Е аз и семейството ми не можем да забравим, това
което хората ни причиниха.

Не ми казвайте, че сте учили история от жълтите таблоиди.
Не. Не се е случило преди повече от хиляда години.

Над хиляда и триста години хората и ангелите гонеха семейството ми.
Избиваха предците ми, техните избраници.
Всеки притежаващ знак и хората около него.

А аз. Аз съм на власт от четвърт век. Само двадесет и пет години.
Убеден съм, че всичко което преживяват все още не им е достатъчно.