Mon amour, je sais que tu m'aimes aussi; Tu as besoin de moi; Tu as besoin de moi dans ta vie - колибата близо до реката.

Стоях пред прозореца, вперил погледа си в нищото. Мракът на нощта постепенно изчезваше, а небето бавно изсветляваше. За първи път от много време насам усетих истинска умора, усетих как клепачите ми натежават. Сякаш цялата тежест, която бях носил досега, беше изчезнала и тялото ми вече очакваше заслужената си почивка. Истината беше, че не можех да спя от както разбрах, че онова момиче отново е избягало. По петите й я следваха легионери, но тя вси успяваше да се измъкне. И макар и понякога да ми се искаше изобщо да не се намира, не можех да си позволя да постъпя така безотговорно. Да разочаровам семейството си, беше последното нещо, които исках, макар и да не желаех да се обвързвам с човек, когото не познавам.
Бях свикнал да си живея живота сам. Самотата ме освобождаваше от всички ограничения. След женитбата си щях да се чувствам като в клетка. Мисълта, че ще отговарям за още един живот действаше като окови на съзнанието ми.
Но нямах друг избор освен да я потърся сам и да сложа край на тази игра на жищник и жертва. Не исках отношенията между мен и непознатата девойка да се превръщат в най-примитивното нещо, преди дори да са започнали. Затова бях тръгнал след нея. През целия си живот бях преследвал ангели. А те бяха коварни създания и все пак не успяваха да се скрият от мен. Не вярвах, че едно момиче ще е чак толкова голямо затруднение. И точно според очакванията ми, съвсем скоро хванах следите й. Те ме отведоха до тялото й, проснато на земята, не показващо никакви признаци на живот. Първоначално реших, че е мъртва, но после усетих сърцето й. Биеше съвсем леко, но ритъмът му си беше там. Вдигнах я на ръце, но тя продължаваше да не помръдва. За щастие, знаех точно къде да я отведа. Наблизо имаше една колиба. Беше изоставена, но вътре беше достатъчно комфортно, за да може тя да се възстанови. Бях пренощувал там няколко пъти досега, когато издървах ангелите в мрака.
Когато най-накрая стигнахме до къщурката и я положих на леглото, усетих топлината на тялото й. Имаше висока температура, охлузвания и драскотини покриваха кожата й. Промих раните, а после свалих температурата със студен компрес. Тя спеше толкова дълбоко, че не усещаше нищо. Надявах се, че скоро ще се събуди. Докато спеше, имах възможност да я огледам внимателно. Беше красива, но не това ми направи впечатление. Макар и да бях огледал почти цялото й тяло дакато я почиствах, не бях открил малкия белег, който определяше, че именно тя трябва да е моя съпуга.
Усетих, че се размърдва в леглото и се обърнах, хвърляйки един поглед към нея. Стори ми се, че сънува нещо. Не говореше, но лицето й ясно изразяваше мислите, които преминаваха през ума й в този момент.
Накрая се изправи рязко с участено дишане. Приближих се бавно към нея. Не исках да я плаша, но това сякаш беше неизбежно. Та аз бях някакъв непознат за нея. Освен това бях изцяло облечен в черни кожени дрехи, които предизвикваха у повечето хора неприятно усещане.
- Аз… - подхванах. Не можех да й кажа кой съм. - Намерих те в гората. Пулсът ти беше много слаб, а температурата -висока. Затова те доведох тук - обясних.
Пресегнах се към дивана, където на купчинка бяха събрани чисти дрехи. Може и да не бяха точно нейния размер, но със сигурност щяха да свършат по-добра работа от нощницата, с която беше облечена досега.
- Преоблечи се - казах. Може би трябваше да сменя заповедническия тон, ако исках да влезна в образа на случаен човек.
- Името ми е Аарън - представих се накрая. - А ти си?

"Обърни се", каза ми. На лицето ми се появи някакво едвам забележимо подобие на усмивка. "За да можеш да се опиташ да избягаш ли? Хайде, не се прави на дете, а се преобличай. ", бях готов да й кажа всичко това, но щях да се издам. Затова безмълвно се подчиних и обърнах. Ядосах се, че съм загубил и последния шанс да огледам тялото й за звездата. Не че имаше голямо значение къде точно се намираше. Така или иначе щях да разбера някой ден.
Когато усетих, че е готова, се обърнах. Дрехите й стояха като торба, но все беше нещо. В тази глупава колиба не беше особено топло, въпреки че огънят гореше. Седнах на леглото срещу нея, когато тя започна да разказва. Стиснах силно рамката и кокалчетата ми побеляха, след като чух думите й.
Точно това мразех от цялата работа. Легионите отиваха, откриваха и избиваха. Дори не се замисляха за това. Разбира се, всичко беше по заповед на краля. Та той беше постъпил по същия начин и със собствената си съпруга. Именно това я беше превърнало в безсърдечното чудовище, което беше днес. Не исках същото да се случи със собствената ми съпруга.
- Съжалявам - казах, стараейки се да звуча искрено. Наистина беше така. Никой не заслужаваше подобна съдба. Можех да си представя как аз се бих отнесъл към някой, който заплашваше семейството ми. Всъщност точно това правех до някаква степен - наказвах ангелите, за онова, което ни бяха причинили.
- Е, Ада, предполагам, че вече никой няма да те преследва. Докато си с мен си в безопасност - обясних. Опитвах се да установя нещо като правила. Тя нямаше да бяга, ако се чувстваше в безопасност. Исках да й внуша именно това усещане. А после нещата постепенно щяха да си дойдат на мястото. Дори и да не ме обикнеше никога, пони щеше да ми вярва. А това беше дори по-важно. Знаех, че при подобни уредени бракове, рядко се зараждаше любов. Бях се примирил с мисълта, че такава едва ли ще просъществува между нас. Но най-малкото можехме да бъдем съюзници или приятели.

С всяка дума, която тя изричаше, всичко изглеждаше все по-далечно и невъзможно. Надявах се на приятелство, съюз, но това беше последното, което можеше да се случи. Дори и някога да се влюби в мен, тя все пак нямаше да успее да ми прости за семейството си и за целия ужас, с който живота й беше белязан, благодарение на мен. Но нито аз, нито тя имахме избор. Ако зависеше от мен, никога нямаше да се оженя. Беше прекалено мъчително за която и да било жена да споделя живота си с мен. Осъзнавах го отлично. Дори факта, че постоянно се излагах на опасности, не беше по силите на много хора.
- Не ми носиш проблеми - побързах да уточня. Не исках да се чувства на гости. Исках възможно най-бързо от непознати да станем приятели. - Няма нужда да бързаш да си ходиш.
Колкото повече време прекарвахме заедно, толкова по-добре щеше да е. Притеснявах се единствено от увереността й. Беше толкова сигурна, че ще си е тръгнала съвсем скоро, че започнах да се притеснявам дали наистина може да ми избяга. Все пак не ми се вярваше, че дори и някой нейн близък да дойде да я търси, ще бъде проблем да се справя с него. Проблем щеше да бъде да не използвам насилие. Не исках да наранявам още хора, на които държи.
- Освен това не ми носиш никакви проблеми. Даже, ако трябва да съм честен, се радвам, че си намерих компания. Тук може да е много самотно понякога - допълних. Изобщо не бях добър в това да карам хората да се чувстват комфортно в моята компания. Обикновено ги смущавах и то само с външния си вид. Страхуваха се от начина, по който бях облечен и от начина, по който гледах. Но това нямаше как да променя.
- Да не споменавам, че още не си се възстановила напълно. Вчера, когато те открих, състоянието ти беше много лошо. Обзалагам се, че тялото ти все още те боли от всичките синини, които намерих по него.
И отново провал! Имаше ли по-глупав начин да й кажа, че съм огледал цялото й тяло?! Нямаше да се изненадам, ако ме сметнеше за накой насилник и избягаше с викове. Разбира се, нямаше да й го позволя, но много щеше да ме улесни, ако не се стреснеше от думите ми. Опитах се да оправя нещата:
- Искам да кажа, че имаше нужда от грижа. Иначе щяха да се възпалят. Надявам се разбираш… - Беше ми неловко да говоря за това. За първи път давах обяснения пред жена. За първи път се държах добре с жена. Имах особено отношение към представителките на нежния пол. Никога не ме бяха интересували повече от 1 вечер. Чак ми беше трудно да разбера хората, които се влюбваха и още повече онези, които се женеха и оставаха заедно за цял живот. Не им ли доскучаваше? Но ако от мен се искаше да бъда идеалният съпруг, щеше да се наложи да променя много неща в себе си.

"Е, добре", отдъхнах си накрая, давайки си сметка, че тя няма да ходи никъде поне засега. Щом не беше побягнала при последните ми думи, значи не планираше да изчезва.
- Разбира се - отговорих. Бях предвидил, че ще огладнее. Беше нормално, при положение че беше толковя изтощена. Дори сънят не можеше да навакса изгубените сили. А тялото й имаше нужда от тях, за да се възстанови.
Не можех да готвя добре, но въпреки това бях сложил един съд с храна на огъня. Надявах се, че ще може да се яде. Приличаше на супа и миришеше на супа, но вкусът си оставаше загадка. Поне едно нещо беше сигурно - хлябът. Но колко дълго можех да я държа на подобен хранителен режим? Трябваше да измисля нещо.
Вярно, че можех да й докарам всякакви вкусотии от двореца, но това щеше да е прекалено съмнително. Може би и наоколо щяхме да намерим гостилница. Дори се сещах за една съвсем наблизо. Но тя беше прекалено уплашена, за да иска да излезем.
- Хайде ела - подканих я и тръгнах към другата част на стаята. По средата на помещението се намираше камината, от която идваше приятна топлина. А точно под прозореца беше масата, заобиколена само от 2 стола.
Наблюдавах я внимателно с крайчеца на окото си, докато се настаняваше на единия стол. Аз отидох да видя дали щяхме да ядем или не. И дакато я гледах, си дадох сметка колко красива щеше да изглежда в двореца. Притежаваше вродена елегантност. И въпреки че беше с огромни дрехи, които по никакъв начин не подсказваха за съществуването на женска фигура, движенията й бяха фини и нежни. Да, определено щеше да е невероятно попълнение към двореца…ако не беше бунтуващата се душа. Всъщност според мен това беше дори още по-голям плюс, но бях сигурен, че няма да се понрави на останалите. Може би единствено на братовчед ми, но 1 човек не беше достатъчен.
Най-накрая успях да сервирам нещо. Имаше сравнително добър вид.
- Предупреждавам, че не се справям добре с готвенето - казах. После грабнах лъжицата й и загребах малко от супата в паничката й, за да я опитам. Също както правеха и с храната на краля от съображение за сигурност. - Но поне не е отровно - завърших и върнах лъжицата й.
Липсваше му сол и беше леко блудкаво, но можеше да се яде.
- Освен това със сигурност ще ти върне силите - казах й.