I am convinced that different people awaken different beasts in you - покоите на Ерик

Какъв е живота на един роб? Слуга както някои биха казали, че нали уж е по-културно, но все пак роб. Той беше безлична персона, която диша, живее, но реално не съществува. Мисията на живота на един роб е само господаря да е добре дори това да коства живота му. Истината, е че един роб се привързва към господаря си до степен когато просто не може да спре да мисли за друго освен за това как точно този определен и жизнено важен човек да е наред. Без тревоги, грижи и проблеми.
Така се чувствах и аз. Шест месеца откакто съм в двора и съм слуга на човека подпомогнал раждането на онова чудовище. Мислех си, че за толкова време ще съм го забравила, но не. Уви не. В момента, в който му мернах физиономията белезите на гърба ме заболяха сякаш отново ги нанасяше и исках да го видя мъртъв. За моя радост си намерих добро разсейване. Всекидневните ми задължения по един мъж. Поне така, лишена от свобода нямах време да мисля за ужасни неща, защото спомените бавно избледняваха. Те може да са доста гадни и брутални малки неща. Досадни, като децата. Сещате се, винаги ти напомнят, че света е много по-лош или по-добър. Но спомените са това, върху което се базират причините за нашите действа, и ако ги отхвърлим, то значи отхвърляме всичко, изобщо. Но пък защо не? Спомените са носталгични и ни малко или много просто затварят ли затварят в един кръговрат на вечната мъка и съжаление. Минали години, места, животи, хора и накрая всичко започна да крещи в главата ти до спукване. Е накрая се появява изходчето, което е само и единствено лудост. Просто трябва да хванеш бравата и да влезеш. Да затвориш вратата и да оставиш зад гърба си всичките ужасни споменчета, които ти пречат.
И все пак това беше за слабохарактерни хора, а аз бях всичко друго, но не и това. Предпочитах да изграждам нови спомени, нови моменти, дори и те да са докато съм окована.
Истината, е че харесвам работата си. Харесвам господаря си, защото не се очакваше нищо повече от мен освен да слушам всяка негова дума. Харесвам и самата идея някой друг да взима тежките решения без да ми оставя право на избор, без да ме пита, защото така или иначе се бях изморила от всичко това.

Бързах по коридорите уверявайки се, че няма никой наблизо. Не исках да преча на другите от по-горен статут, защото това би било равно на неподчинение. Просто исках да стигна по-бързо до една определена стая. Просто трябваше да стигна ако можеше на мига. Бях чула от една от прислужниците, че негово Височество Ерик Джоунс няма да си е в стаята, което беше страхотна възможност да изчистя всичко без да се притеснявам, че правя нещата твърде бавно. Просто някак си покрай него се притеснявах.
Щом стигнах си поех въздух и се опитах да успокоя учестеното сърцебиене. Докоснах мястото, където се намираше сърцето ми и си поех няколко дълбоки глътки въздух преди да усетя, че бавно и славно всичко се успокоява. Стражите ме изгледаха странно, но не казаха нищо. Сигурна съм, че намираха ситуацията, че съм слуга на бащата на онова изчадие за смешна, но просто си мълчаха.
Внимателно допрях ухото си до вратата и след като не чух нищо сложих ръцете си на масивното дърво и с леко побутване вратата се отвори. Влязох и я затворих, по навик. Поогледах се и изведнъж изтръпнах. Заварих го пред себе си. Преглътнах няколко пъти и усетих как кръвта ми се отдръпва от главата и лице правейки ме много по-бледа от това, което съм сега. Понечих да си тръгна, но уви късмета не беше с мен, защото усетих погледа му върху гърба си. Някак си пронизващ и крайно болезнен. Шест месеца и още не можех да свикна с този човек. Да, служех му, исках да я добре, да няма грижи, но просто не можех да се накарам да свикна с него, затова просто се обърнах и погледнах към земята.
-Простете. – започнах с тон по-тих и от този на тревата. – Не исках да ви преча.

Знаете ли, понякога ми иде да го пръскам с вода всеки път, когато почне да се държи като противно копеле. Все едно целият свят му е виновен, че гнева надделява над здравата преценка. Все едно мрази всичко в червата си, но такъв беше живота му. А и така правеше живота по-колоритен и различен. Още повече, че живях години наред с Легионер, който имаше подобен характер, но поне брата на краля не чупеше посуда и не заплашваше с изгаряне на клада, когато е пиян.
Побързах да налея питието му. Просто прекосих стаята по най-бързия начин възможен и взех сребърната чаша, която стоеше послушно до една стъкленица с нещо, което бях сигурна, че не е вино. За жалост не се научих да различавам различните видове алкохол, защото може би никога не ме е интересувало.
Внимателно сипах в чашата и се обърнах. Отидох при него и чак тогава с крайно предпазливо действие. Разбере, когато правя нещо на поне два метра от него можех да съм спокойна, но когато се приближа до Негово Височество Мрачни изтръпвах. Нещо в аурата му и самото излъчване не беше като хората. Като гнилите ябълки. Знаеш, че е наред ама все пак си затваряш очите.
-Не мога да си намеря по-големи неприятности от това да служа на човека помогнал да се роди  виновника за смъртта на брат ми. Пък и какво по-лошо може да ми стори Нейно Величество? Не е като да не съм в ада. – усмихнах се и след като пое чашата се дръпнах. Върнах се до масата, където беше стъкленицата и я поех в ръце. Щях да я поставя някъде удобно за него да си се налива. Докато я оставях на една малка масичка до леглото си поех дъх и затворих очи. Дали щеше да приеме "Ами питаше ме от къде се взех, защото очевидно не ме е виждал досега."? – Напълно наясно съм, че на такива като мен им е забранено да заговарят краля, но ви уверявам, че той заговори мен. Никога не бих си позволила да ви злепоставя по този начин.
Обърнах се и се приближих до него, само за да взема ризата на пода до краката му. Когато се изправих го погледнах с най-невинният поглед и миловидно излъчване, на което някой беше способен. Да благодарим, че поне това можех.
-Колкото и да ми се иска да сте мъртви и колкото и да ви мразя не бих ви причинила някакви проблеми. – започнах да сгъвам ризата и въздъхнах – Има неща далеч по-лоши от това да опороча прекрасната ви репутация от това да си имате проблеми пред Нейно Величество.

Думите му направо се забиваха като гвоздеи в главата ми. До някъде беше прав, но не се ли гневеше твърде много? Обикновено е по-спокоен от някоя моя глупост, но този път ме изненада. Видях нещо в него. Да не беше проблясък в края на тъмния и задушаващ тунел? Да не би и Принц Мрачен да има душа? Мне, абсурд. Тези като него я бяха продали преди много години и сега щукаха на тази проклета земя като се правеха на кралски особи.
Бях чувала само истории за тяхното възкачване на трона, комичното беше, че точно същата година се бях родила, и представете си, баща ми участваше в освобождаването на хората, защото за тях това беше акт на бунт, но за моят вид беше просто правилната постъпка. Само съжалявах, че не бяхме по-агресивна раса като Легионерите, че да им бяха светили маслото още тогава.
-И двамата знаем, че Бог не съществува. Ангели и Демони, това са само две уж така наречени раси, които са просто една монета, но две различни страни. А и от небето идват само демони, затова и вие сте дюкът на Рая нали? – леко се дръпнах от него. Дори не исках да ме докосва, по никакъв начин, дори и това да е за да ми помогне. Поех си дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. Бях със слаб характер за такива неща, странно за някой, който са го учили да търпи всичко и всеки.
-Не, господарю. Няма да давам никому сърцето си. Душа не мисля, че моят вид притежава, а тялото ми спря да е мое в момента, в който синът ви ми отне свободата. Любов или такива неща са ми напълно далечни. Отдавна се отказах от тях. А и това, което мога да поискам в замяна отдавна не може да ми го даде, нито дори краля. – изтрих още няколко малки, солени капчици по дясната си буза и вече мисля, че се подобрих. Радвах се за едно обаче. Че не беше видял белезите на гърба ми и онзи специфичен от любимия, който се намираше в непосредствена близост до сърцето. Просто се радвах, че никой нямаше да ги види.
Мразех го, задето ме кара да се чувствам така, но не бих го оставила. Не защото ми е важна работата или нещо друго, а защото като негов слуга просто имах нужда да изпълнявам задълженията си.
-Краля нареди да бъдат затворени хората на неговата коронация. Мислите ли, че реално бих го приела като магнит за момичета? Че има някакво въздействие върху мен? В името на всички светини, отраснах с истории от онази година. Те са моята истина и това в което вярвам. – изведнъж сякаш започнах сама да се убеждавам. Точно така, аз трябваше да вярвам на това. Краля беше тиранин, той властваше с тирания като заключи всички хора, затова не заслужаваше внимание. Само мимолетни разговори и то при положение, че ме е заговорил. Само от учтивост. Да, само от учтивост. -  А дори и да преспя с краля .. това няма да значи нищо. Абсолютно нищо. Никога и за нищо на света. Нищо.

Когато преди шест месеца Матилда, майката на бившия ми съпруг, ми каза, че трябва да остана в двореца и да съм прислужница на този и онзи някак го приех. Не исках да му навличам проблеми, защото противно на всяко мислене .. ангелите не бяха зли. Всъщност ние мислим за другите повече, отколкото за себе си, поне в повечето случаи беше така. Затова и аз самата не исках да напуска дома си, приятелите и прочие за една глупачка като мен. А и не си заслужаваше.
Та тогава Матилда ми предложи да стана слуга на това нещо пред мен. На този арогантен, досаден, деспотичен мегаломан, който си мисли, че с бруталия и викове всичко се постига. Разбира се приех по простата причина, че бях любопитна да видя какво толкова е накарало бившите слуги да хванат белия байряк покрай него. Буквално да си плюят на петите и дим да ги няма. И вече знаех. Той беше просто и ясно ужасен. Нищо чудно, че онзи тиранин е детето му, то няма как с такъв баща.
Внимателно се изправих. Главата ми кънтеше, а дишането ми беше малко по-забързано от нормалното. Умствено си повтарях, че го ненавиждах, мразех, презирах, защото това си беше самата истина. Ерик, скъпият ми господар, можеше да си мисли, че изпитвам нещо по-миличко към краля, но реално имах само едно единствено чувство в тялото си – гняв. Хванах ризата му и както той я беше хвърлил върху ми, така аз му я върнах най-безцеремонно в лицето. И докато си е там се възползвах от момента, колкото да взема от леглото горката завивка, и да се увия с нея, макар че ми се искаше да му увия шията в нея и да го задуша така.
-Уличници са онези, с които спите за по една вечер. – приближих се и сложих ръцете си на коленете му, леко се приведох така, че очите ни да се срещнат. Внимателно минах с пръст по лявата му буза и се усмихнах – И с радост ще си чакам веригите, можете да ги намажете с отрова, туко виж свалили птичката от небето.
И в следващия момент, без нищо да очаква му забих един шамар от лявата страна, малко приближаващ се до скулата. Честно да си кажа, изпитах някакво удоволствие от това да му посегна, не че исках, но просто ми дойде до гуша от него и всичките му прищявки. Беше като малко дете понякога.
Това, което обаче не очаквах беше, че вместо да ми беснее той му се усмихна, което породи някакво притеснение в мен. Ако почне пак да ми вика щях да си чувствам по-добре. Просто някак имаше нещо нередно в това. Дръпнах се само колкото да видя как ми се усмихва по странен начин. Усетих как цялата настръхвам и само и само да спре да се смее като дебил / или просто да ми се ядосана, защото така беше по-предвидим / си позволих да замахна втори път с ръка, пък е възможно после самата аз да остана без такава.