The scar, I can't reverse. And the more it heals, the worse it hurts.

in this life or the next
we will be together

-Натаниел, чуй ме – умоляваше старата жена сина си, който без много да се церемони, събираше багажа си. – Натаниел, тя не е за теб. Има нещо странно в нея. Не го ли разбираш?
Жената издърпа поредната риза, която синът и слагаше, за да го накара да я погледне. Преди няколко дена беше срещнал момиче с коси – златисти като самото слънце. Очите и бяха сини и дълбоки като кротко море. Тялото и издаваше някакво спокойствие, а погледа невинност. Още когато я видя, да стои сама до едно огромно дърво загледана в цветовете си помисли, че тя е за него. Поиска още тогава да я докосне, да докосне само късче от момичето, но уви не му се отдаде възможност.
На другия ден я намери и без да и оставя избор просто я взе със себе си. Просто я отнесе от всичко и всички, но не знаеше нещо за нея. Не видя предния ден оковите и счупения ореол. Не видя белезите, които бавно зарастваха оставяйки по-голяма болка. Пропусна факта, че тя не беше от неговата класа, дори от неговата раса. Къде се е чуло и видяло Легионер да се влюби в един Ридаещ Ангел?
Показа и свят, сякаш тя беше свободна да има право на избор. Показа и неща, които никога не би предполагала, че ще види от някой от тях. От онези, които отсекоха крилете и, които разбиха цялата и същност с чук, а тя се разпръсна на милион парченца. Още помнеше момента, когато нахлуха в дома и, отнеха брат и докато беше на едва десет годишна възраст. Онзи проклет племенник на Краля. Мразеше ги, мразеше всички. Но не защото отнеха силите и, а защото пречупиха собственият и брат. Защото болката по отнетите криле го уби. От онзи ден нататък се закле, че ще намери начин цялата Кралска фамилия, всички от Легионерите, всеки един от двореца да си плати.
Сега пред нея се появи първата и жертва. Младия Легионер беше нейният шанс да се научи какво е да си жесток. Да си онова, което ги обвиниха, онова заради което ги наказаха, макар тя самата да не участваше в бунта. За жалост, тя самата не осъзнаваше в каква игра се забърква.

-Натаниел, пак ти повтарям, тя не е за теб. Не знаеш нищо за това момиче. Ами ако се окаже поредната лицемерка? – жената гледаше с онзи типичен умоляващ поглед сина си, но той продължаваше да събира нещата си, макар и този път да е забил поглед в майка си.
-Тя е всичко, което съм искал. Мила, добра, красива, какво повече може да поискам от живота. Време е да ме пуснеш майко. – с тези думи той просто излезе и изчезна от погледа на майка си.

Няколко дена по-късно вече се беше оженил за младото момиче, а тя старателно криеше една малка кама в дрехите си през цялото време на церемонията. Чакаше удобен момент. Тъпеливо и напълно спокойно, като истински убиец. Дойде и време за брачната нощ. Гледаше го напълно сковано докато сваляше ризата си, докато се приближава. Докато развръзва връзките на роклята и, и стискаше камата зад гърба си с всичка сила.
Щом той сложи ръката си на рамото и, и я накара да легне тя го изпълни, но и насочи камата към сърцето му. Докосна голата плът на гърдите му и го погледна с един решителен поглед, който липсваше досега.
-Това ли е решението ти, Грейс? – попита той съвсем равно без дори да се притеснява, че е опряно оръжие срещу него. Дори се приближи малко, а острието проби част от кожата му. Грейс веднага се дръпна и го погледна леко сплашено. – Ако това е решението ти завинаги ще си останеш онова, което другите вярват и заради което ти отнеха крилата.
Тя изтръпна и свали камата. Оръжието падна бездушно върху стомаха и, а тя сложи ръцете си върху лицето си, колкото той да не го гледа.
-Ако искате да ме убиете, давайте. – Още не разбираше защо спра. Просто кръвта, която потече от гърдите му я накара да премисли всичко, което беше решила да прави. Макар да не разбираше всичко това тя просто застина на място.
Натаниел внимателно седна на леглото поемайки съпругата си в обятия си. Скрия я с широките си рамене и нежно я погали по косата. Истината беше, че разбра каква е когато се опита да я открие и я откупи от предишният и господар. Беше потресен от открието си тогава, но това не го спря и прие, че ще я накара да му се довери. Ще го накара да изпита немислими чувства към него. Ще поиска да я подлуди, да я накара да го мрази и обича, а когато го няма да мечтае за неговите прегръдки. Беше си го навил на пръста и нямаше да се предаде туко така.
Предпазливо махна ръцете и от лицето и, целуна я по челото. Хвана брадичката и с показалец и палец и повдигна бледото и тъй красиво лице, само за да впие устни в нейните. Само за да я има поне тази вечер.

Четири години по-късно всичко беше просто приказно. Все още му говореше на вие, все още понякога, когато него го нямаше отново носеше окови и усещаше белега на гърба си като прясно нанесена рана, но я топлеше идеята, че той ще се върне. Дори не и беше тежко, че знае на каква мисия е отишъл, защото нейният живот вече беше Натаниел. Само и единствено той и беше готова да изгори за него.
Все още си спомняше онази нощ, когато се опита да го убие, а той старателно беше направил така, че да я помни всеки път, когато го види с белег, който сам беше си причинил на същото място, където тя го беше пробола. За да помни как стените на нейните душа паднаха и той си проправи път към сърцето и.
Дари го и със син. Беше наследил характера на баща си, избухлив, инатлив. Имаше неговия поглед, неговите очи и неговата коса, а от майка си беше получил нерешителността и невинността в действията и. И всичко беше перфектно, поне за момент. За един кратък, но идеален момент.
Една вечер Грейс чу шумове навън. Когато погледна, видя как селяните се бяха събрали пред къщата и викаха, че искат да линчуват крилата кучка. Това накара Грейс да скрие детето си и хване същата онази кама, която навремето поряза съпруга и. Върна се при вратата и когато да я отвори през нея влезе Натаниел. Беше нужно само един поглед, за да може той да разбере, какво искаше да направи. През годините няколко пъти бяха говорили точно за такива ситуации, точно за такива развои на съдбата, а той знаеше, че тя никога не би позволила той или детето им да бъдат наранени.
Натаниел гледаше тялото на съпругата си и съжаляваше за онзи ден, в който се срещнаха. Ако я беше оставил намира никога нямаше да се наложи на Грейс да изтърпи това. Тя щеше да живее спокойно при някой Легионер, който я счита само и единствено за роб. Погледна ръката си, която беше обагрена с кръвта на любимата. Тя го беше молила преди, че това е най-добрият изход. Да затвърди сърцето си и просто да забие камата в нея. Той наблюдаваше внимателно всяко нейно дишане. Съвсем леко като повея на вятъра през горещите дни. Страдаше и в същото време беше горд със смелостта, която прояви. Когато разбра, че е ридаещ ангел беше съкрушен и не вярваше, че някога ще я накара да го приема за най-ценното си нещо, но тя опорочи всяка негова мисъл с готовността си да стъпи в огъня за него, за детето им. Гледаше внимателно тялото на съпругата си и с нежност го вдигна. Отвори вратата с ритник и тръгна навън, където селяните гледаха с изумление. Натаниел ги подмина всичките и се отправи към бог знае коя посока.

Една година беше минала от онази нощ. Натаниел беше изпълнил своята част прекрасно. Трябваше само да забие камата на място, което не е фатално, но ще накара селяните да повярват, че я е убил. Беше изпълнил плана идеално макар и с нежелание. Самата тя можеше да види напиращите сълзи в очите му, но той знаеше, че е ако е писано, дали в този или в следващия живот те оново щяха да се открият.
Погледна небето през прозореца и само се усмихна. Натаниел мразеше деня, нещо в него го караше да е нощна птица. Въздъхна и се върна към задълженията си. Да бъде просто един слуга в двореца, защото тук я беше довел, при майка му, която се оказа една от работещите тук, която спаси живота и с една-единствена уговорка. Никога повече Натаниел да не доближава Грейс, както и тя него.