Светлана Елисеевич

Светлана
Елисеевич

25/125 / белег луна / The chosen one/ faceclaim: Jennifer Morrison

Живота е жесток.
Непоправим.
Без милост към такива като мен.
Избраницата.
Думичката се въртеше в постоянно кръгче в и без това обърканото ми слабо съзнание, на което му бе нужно една пръчка на пътя му и щеше да падне.. Ами ако не може да стане? Ако аз не мога да се вдигна от прашният под с разпилени коси пръснати в подреден хаос? Едно е сигурно - няма измъкване. Никой не може да ме спаси от предопределената ми съдба, но аз нямаше да се дам, колкото и битки да водех щях да ги спечеля. Нямаше да се омъжа за напълно непознат мъж с гордост колкото двореца му.
Никога няма да предам себе си.
Буреносното синьо море заплашително бушуваше в умореният ми поглед съсредоточен върху настъпващият кафеникаво - червен залез на фона на фара красящ източният бряг на града. Една незначителна повтаряща се всекидневна и досадна част която си длъжен да наблюдаваш, но за мен се очакваше същото. Живота ми плавно се изплъзваше през нежните ми ръце украсени със скъпоценни камъни и злато неподобаващо на невръстната ми възраст. Всяка вечер се повтаряше една иронична сценка в която участвахме аз и майка ми, тя ми сресваше косата, дългите лешникови вълни се спускаха по рамената ми прикривайки белега ми. Сърцето ми биеше учестено при всеки разсеян поглед към едва забележимата картинка която ме убиваше всеки ден. Изстискваше живота ми и се присмиваше на малкото момиче, онова дивото и щастливото, което се бе родило с песен на уста и музика в ушите, което щурееше из стаите и вмъкваше смях във всеки един. Но скоро осъзна тежестта върху плещите си и всичко утихна, усмивката и се превърна в далечен спомен срутен от най - високата планина върнат обратно в бездната на тъмнината покриваща  я от тъжният светъл поглед.
- Скоро ще си в двореца мила моя, ще притежаваш всичко, което някога си мечтала. - Заговори с привидно равен тон, но зеленоокият легион стопи широката си усмивка а над него надвисна ужасната сянка на омразата и покварата. Баща ми нямаше милост към никого, не зачиташе правилата и единственото за което се интересуваше е как да пробие в кралското семейство. Защо ли? За да ги избие до крак.
И аз съм перфектното оръжие.
Собствената му дъщеря.
- Аз..татко..ще отида в кухнята. - Несигурно промълвих понечйх да стана от дървеният стол, но той ме стисна за рамената дърпайки косата ми. Гневният му поглед срещна моят - изплашеният в прозрачната повърхност оцветена във феерия от различни нюанси покриващи я. Дъхът ми секна и пот изби по гръбнака ми при мисълта, че мога да го ядосам. Беше ме страх.
- Никъде няма да ходиш преди да довършиме косата ти! Утре ще дойдат за теб и очаквам да се държиш като бъдеща съпруга, а не като разглезена и хленчеща хлапачка за да не ти откъсна красивата главица! - Изруга насреща ми, ръцете ми се разтрепериха, ноктите  ми се впиха в дървото причинявайки ми болка, но не колкото собственото ми семейство. Ах как исках всичко да свърши.По-доброто бъдеще,вачният рай,ангели пърхащи с пернатите си бели крила символи на чистото и вечното.Залъгвайки изтерзаната ти душа,че си спасен,но не.Пламъците прогаряха кожата ти,показваха красивата и едновременно грозна страна на самият Ад.Изпепеляваха всяка следа от доброто,милосърдието и човечността в теб.Наказваха те за грехове.
Адът не е вечен огън горящ под нозете ти,издъхвайки не се озоваващ на място пълно с грешници и дявол с вила.Защо ли?От къде съм сигурна?Адът е вътре в теб,ставаше едно странно,силно и приковаващо погледа едно цяло.Демоните подстрекаващи мимолетната ти дущица за малко злини и забава те изяждат.Взимат всичко,което намерят като нежелани крадци.Вместо оръжие те насочват човечността ти срещу самият теб.Напомня ти тихо с приспивна песен,кой си и какъв ще бъдеш.

Бягай!
Просто бягай!
Спасявай се!
Стисках силно плюшената играчка в потните си ръце, а малките ми крачета едва наваксваха с тези на майка ми, която тичаше заедно с мен по пустите улици в един от крайните квартали посред нощ. Сълзите бликаха и си проправяха път по поруменялото ми от студа лице, а пръстите ми се вкоченяваха въпреки ръкавиците, но едно знаех. Не трябваше да я пускам - нито нея нито играчката си. Те са моето спасение. Моят ангел пазител. Тревогата изписана върху лицето и караше костите ми да изтръпват, а всеки дързък поглед който прокарваше наоколо за да вижда какво? Дали ни следят? Какво ставаше?!
- Мамо, мамо.. - Не последва отговор. - Мамо плашиш ме. Къде отиваме?! Искам вкъщи! - Извиках с цяло гърло, тя се спря и стисна лицето ми в топлите си ръце. Помнех познатият аромат на ванилия и рози които се спотайваше в майчинският инстинкт. В моята майчица, която губех. Щях да загубя.
- Миличка.. детенцето ми, знаеш, че едни лоши хора трябва да те вземат и отведат от мен, но аз няма да го позволя. Ще те спася от падението ти. Ще те освободя. - Черната спирала се стичаше по бледото и лице образувайки черни петна. "Това е последният път в който я видях - жива."

Силата.
Тя няма да те спаси.
Ще те направи по - силна за да се спасиш сама.
Стъпвах с убедителни крачки право напред по - обсипаната с яркорозови листенца пръснати навсякъде. Светлокестенявите ми прави коси потупваха раменете ми, а татуировката върху гърба ми скриваща белега ми тактично прикрита с дантелата на бялата ми булченска рокля. Цялото ми тяло гореше, пламтеше и изпадаше в екстаз от мисълта, че се омъжвам за мъжа който обичам. Ейдриън гордо застанал на олтара. Боже изглеждаше още по - привлекателен в тъмносиният костюм и вратовръзка. Беше нетипично за него, неестествено. Само той връщаше усмивката на лицето ми и караше ме да забравя за бягството ми, за факта че се скрих от света и заживях друг живот. Научих се да се държа като друга, да се храня, спя и говоря като непозната жена. Но той ме научи да обичам, да се радвам и забрая. За миг. Миг щастие и цяла вечност страдание. Това заслужих за "изневярата си". И тя тепърва предстоеше... Ничие щастие не е вечно. Застанах на олтара пред него, а в главата ми гъмжеше от пълен и неутрален черен хаос не можех да се съсредоточа. Очите ми се сведоха, а бузите ми поруменяха из под грима. Отчето започна, а хладната му ръка хвана моята гореща.
Но един трясък на вратата накара всичко в мен да изстние. Страх полази по тялото ми.
Баща ми.
В мига в който се обърнах ръцете му застанаха на нивото на рамената, а Ейдриън извика от болка, черната материя го обладаваше и..убиваше.Розите бавно потъмняха и листата се превърнаха в черна слуз, тъмнината отново покри живота ми. Втурнах се към него опитвайки се да му помогна, ръцете ми обвиха лицето му с топлината си, но тялото му се свлечеше на земята  и се гърчеше,а очите му широко отворени, мъстта изсмукваше всиките сили от тялото му и го оставяше. Виковете ми огласяха помещението, но той не спираше.
- Моля те недей, моля те имай милост към него! Татко..умолявам те, аз съм виновна за бягството си, ще се върна само го остави! - Редаещият ми глас се вкоченяваше от мисълта, че ще го изгубя. Погубвах и себе си. Притворих очи, а кървавите ми сълзи се стичаха по почти безжизненото му тяло. Обвих го в прегръдката си, поставяйки тялото му в скута си, кръвта бликаше от всяка част на тялото му и не можех да я спра. Притисках невидимите рани, но както пясъка така и слузта се изплъзгаше измежду треперещите ми пръсти.
- Въобразяваше си, че можеш да ми избягаш?! Проклета кучка, ще си платиш за предателството към мен!! - Думите се изливаха от устата му като отрова, мъстта се беше вмъкнала в живота му и го беше покорила. С едно движение ме стисна за гърлото, въддуха ми секна, краката ми изгубиха здравият под под краката си и запърхаха във въздуха.
- Не!! - Тялото ми бе запратено в съседната стена и се строполих на земята, преди да успя да кажа нещо той ме захвърли отново и бълваше всевъзможни обиди готов да ме убие преди да ме предаде.. Рязката болка в стомаха ми ме сряза като с нож. Изкрещях и се свих без да успея да се изправя, този път - единственият път когато нямах сили да стана. Бебето ми.. От устните ми бликаше кръв, а цялото ми тяло натъртено от ударите се изправи,решителността и яростта ми нямаха граници. Обичайната топлина покриваща тялото ми се превърна в жар и ръцете ми се възпламениха във високи огньове. Водена от мъката, от загубата, от живота гласа ми профуча покрай ушите му с проницателен писък, пламъците се прокраднаха покрай пръстите ми, минаха по пода и се превърнаха в опустошителен пожар убивайки баща ми. Всичко се пръсна на парченца така както и аз.


Студенина.
Лед.
Мъртва душа.
"Ще си отмъстя на всички"

п.с. Ако може да смените името ми на Светлана Елисеевич