We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark.

Спомням си единствено болката. Мириса на горяща плът попиваше в листата на дърветата. Чувах писъци. Съзнанието ми бе замъглено сякаш изтрито с гумичка, но в главата ми ехтеше една единствена мисъл. Тези писъци, горящата плът и агонията разливаща се по тялото са мой. Окови обгръщащи съществуването ми завинаги.
Всичко, което си спомнях бе, че това е в реда на нещата. За да станеш от жаравата първо трябва да изгориш. Не си спомнях предишния си живот. Не си спомнях абсолютно нищо от това, което е било преди, но знаех, че ако е било хубаво, то е са били едни невероятни шестнадесет години. Ако пък е било лошо, то по-добре, че не го помнех.
Голото ми тяло трепереше под допира на слънчевите лъчи. Есен. Студена есен. Листата шумоляха под краката ми. Саждите бяха украсили тялото ми. Радвах се, че имам дълга коса. Не само че закриваше голяма част от тялото ми, но и топлеше. Въпреки това нямаше къде да избягам от студа и той бе впил здраво зъби в плътта ми.
Нямах представа как се бях оправяла до сега. Как съм си намирала дрехи. Как съм се оправяла в живот, за който нямам абсолютно никакви спомени. Явно не бе толкова трудно щом живеех толкова дълго. Всъщност нямам ни най-малка представа колко прераждания са минали. Може би бе едва втората, а може би всичко се повтаряше от милиони години. Това нямаше как да разбера.
Ами ако някой ме познаеше, а аз нямах никаква представа кой е. Ами ако съм имала врагове, който все още ме искат мъртва. Тогава как ще разбера от кого да се пазя и от кого - не. Та аз не знаех как да се държа. Дали преди съм била мила. С онези блажени усмивки. А може би съм била груба. Като буреносен облак носещ се из небесната шир.
Нямаше значение каква бях. Това върху което трябваше да се концентрирам е в какво ще се превърна.
[/font]

Капките танцуваха във въздуха падайки от небето и слагайки край на съществуването си при нежния допир на така жадуваната земя. Разстилаха се уморени от пътя си и постепенно започнаха да образуват локвички. Малки океани увеличаващи се с всяка една танцуваща вълничка, която се сливаше с предишните.
Паветата лъщяха под лунната светлина. Тишината обгръщаше в своята задушлива прегръдка целия град. Тъмнината се просмукваше във всяко едно ъгълче, което можеше да се намери. Рядко разположените лампи едва осветяваха тъмните улички.
Плис.
Спокойствието на близката локва бе обезпокоено. Фигурата изпръскала всичко наоколо със скоростното си преминаване през локвата, принадлежеше на момиче. Дългата коса на раменете ѝ подскачаше на всички посоки. Разпилените кичури заставаха на различно място всеки път щом направеше следващата крачка закривайки лицето ѝ. Очите ѝ опитваха да прогледнат в тъмното. Да видят на къде се запътваха, но поредната лампа премигна, избръмча и се пръсна на парченца оставяйки тъмнината да спечели битката и да превземе пространството около нея. Кожата на дългокоската бе настръхнала от студа, който забиваше безжалостно нокти в обитателите на града. Крехката ѝ фигура се носеше бързо покрай кофите за боклук и стените на сградите. Дишаше едва-едва. Сърцето ѝ изпомпваше толкова много кръв, че цялото ѝ тяло пулсираше. Ръката ѝ притискаше силно коремната област. Краката ѝ действаха инстинктивно. Знаеше къде ще може да спре и да се остави на почивка. Оставаше само една пряка до заветната цел.
В главата ѝ светеше малка червена лампичка, която крещеше Бягай!. Това и правеше. Минаваше по мокрия, хлъзгав асфалт слушайки всичко, което казваше тялото ѝ. Всяка клетка повтаряше едно и също. Копнееше за почивка. Копнееше да спре за минута и да си поеме голяма глътка въздух. Задушаваше се. Усещаше как кислорода не ѝ достигаше. Крайниците ѝ изтръпваха бавно забавяйки функциите си. Сърцето ѝ беше на път да изскочи от гърдите ѝ. Притисна ръка още по силно към корема си. Надяваше се, че болката, която изпитваше щеше да я съвземе, да повдигне адреналина в кръвта ѝ и да я дари с последни сили, за да стигне до ъгъла на улицата. Вече виждаше целта си. Оставаше ѝ просто да изтича последните метри. Вече си представяше блаженството, което щеше да изпита от почивката, която ѝ предстоеше.
Зави зад ъгъла. От острия завой се подхлъзна и се строполи на земята. Болката разтърси всяка една кост на тялото ѝ. Присви очи в болезнена гримаса. Сви се на кълбо готова да крещи. Трябваше да направи още няколко крачки. Последни няколко крачки. Пое си дълбоко въздух и стисна зъби понасяйки болката. Преглъщайки собствените си писъци.
Изминавайки разстоянието изпълнена с агония се подпря на входната врата на скъпия си дом. Вратата зад гърба ѝ изскърца заплашително и поддаде под тежестта ѝ. Момичето не успя да реагира и не след дълго усети сблъсъка на главата си с плочките в коридора. Не обърна внимание на болката и си пое дълбоко въздух. Сякаш до сега някой бе потопил главата ѝ под вода, а сега имаше възможността да диша. Нямаше време да издиша въздуха, а веднага поемаше нова глътка кислород. Сърцето ѝ прескачаше като лудо. Надигна леко глава и погледна надолу към ръката, която здраво притискаше коремната област. Раната не бе нищо сериозно. Просто лека драскотина, която до седмица щеше да заздравее, но това не значеше, че не я болеше.
Съжаляваше. Знаеше, че онзи има нож. Знаеше, че няма да се зарадва от срещата им особено след като бе изсипала цялата онази бира върху него. Нямаше представа, че бе толкова пиян, нито , че носеше нож. Нямаше ни най-малка представа, че онзи беше готов да я нареже на парченца още в бара. Не реагира достатъчно бързо когато той извади острието. Радваше се, че събра сили и избяга. Но сега реши, че може би щеше да е много по-добре ако го подпалеше. Несъмнено щеше да изпусне силите си извън контрол и щеше да направи на прах всеки един в бара както и самия бар, но за нея нямаше значение това. Ето, защо трябваше да го направи докато имаше възможността.
Прехапа силно устни опитвайки се да задържи болката в себе си. Усещаше се замаяна въпреки, че вече бе легнала и всеки мускул по тялото й бе в екстаз от почивката им в момента.
Всичко се въртеше около нея. Чуваше пулса си. И изведнъж различи стъпки по чисто белия керамичен под. Изви глава нагоре с надеждата да ѝ се причува. Отклони поглед към тъмнината навън и забеляза познати фигури. Не очакваше да са толкова настоятелни. Мислеше, че им се е изплъзнала още на втория завой. Очевидно я бяха последвали чак до тук. Забелязаха я и със спокойна стъпка бавно се приближаваха. Опита се да помръдне по някакъв начин. Да влезе и да изрита вратата, така че да се затвори.
- О, боже! - чу съненото възклицанието на съквартирантката ѝ зад себе си. Знаеше, че пак е загасила, но вътрешно се радваше. Видя недоволната усмивка на нападателя ѝ и приятелите му пред дома ѝ. Немощна усмивка се изписа на лицето ѝ, а секунда по-късно всичко потъна в мрак. Изгуби съзнание. Но се лъжеха ако смятаха, че толкова лесно могат да я убият. Та тя бе едно от малкото същества в целия им шантав свят, което беше прокълнато да живее вечно.

Одобрена си. Добре дошла.