Everyone has a secret, even the sinner and the saint. Even a mighty king and a broken angel. - yesterday night.

Имаше нещо магическо в замъка щом Слънцето залезе и отдаде малко време на своята любима – Луната. Тогава малките светлинки идващи от свещите бяха сякаш хиляди светулки са си намерили дом зад каменните плочи. А лекият вятър само правеше нещата по приятни отколкото наистина бяха.
През това време сякаш всички знатни особи на това място най-накрая се предаваха и оставяха всички техни слуги да си отдъхнах, а повярвайте, ако по цял ден ви търсят работа, само и само да нямате и миг спокойствие нощта ще ви стане най-добрият приятел. За жалост моят скъп и прескъп господар беше решил да ме занимава с всякакви задачки, само и само да не попадна в полезрението на хората. Това го забелязах в момента, в който му хрумна да разхвърли цялата си стая пред очите ми, точно в момента, в който я подредих с думите, че всичко трябва да светне и тактично буташе по нещо ново след като тъкмо съм минала през мястото. Как да не го обича човек? Направо ми идеше вътрешно да го разкъсам и да изхвърля тялото му на кучета, които не са яли от дни.
Когато най-накрая се появи моето спасение, а именно поредната му забежка направо благодарих на Бог и всичките светии, че ги има тия момичета. Дори мислех, че това, което правят е страхотно, нищо че беше в разрез с всичко, на което са ме учили. Просто не исках да съм близо до бесния Ерик. Гневния Ерик или да не дава Бог – Ерик в добро настроение, но щом види мен пак става бесен.
Пък и бях обещала на няколко от децата на прислугите, че ще им играя по свирката. Някак си покрай децата се връщах към старото си аз и това ми допадаше, а и ми напомняха на брат ми и мен самата на техните години. Невинни и неподозиращи за външния свят. Затова и се навивах да ги гледам докато майките им си поклюкарстваха за поредната кралска неспогодба – някак си мен това никога не ме е влечело, дори и когато започнаха да ме приемат за създание с душа, а не само нещо, което щука около тях.
Та в тази прекрасна и магическа вечер, докато още не беше твърде тъмно бяхме насядали с няколко деца в кръг в кралската градина. Хубавото беше, че рядко имаше кралски особи по това време. Внимателно сложих няколко дървени меча на земята, в кръга и се усмихнах. Имах навика заедно с Еван – по-малкият ми брат – да измисляме предистория. Сещате се, като например, че сме на пиратски кораб и трябва да се бием, за да избягаме или пък, че Легионерите са ни хванали на освободителна мисия и трябва да ги сразим, за да освободим хората от затвора. Така направих и сега, децата се разделиха на групички и след час игра вече бяха достатъчно уморени, за да си легнат без да създават много проблеми на майките им.
Щом ги изпратих се върнах, за да събера всичките неща от градината. Ще се учудите колко добри в затриването на играчки са тези деца, но пък нали бяха бъдещето на семейството си, поне можеха да им дадат малко свобода, а какъв по-лесен начин от това да си играят из градините, когато нямаше никой освен няколко Легионера, който да пазят зорко за някое мое провинение. Някои от тях също бяха приели, че няма да направя нищо, което да навреди на кралските особи, още повече когато научиха, че бившият ми съпруг всъщност е един от тях.
Минаха се няколко минути когато открих последният дървен меч, захвърлен до един дърво, където сигурно е имало „сражаване до кръв и смърт“. Радвах се, че това беше последното загубено нещо, защото така можех най-накрая да си отдъхна от всичко.
Със събирането на всички дървени приспособления за безопасна игра се завлякох към коридора, за да ги оставя, когато забелязах, че някой беше наблизко. Обърнах се и преди да се усетя изтървах всичките играчки на земята. Я от уплаха, я от изненада. Зениците ми се разшириха, а сърцето ми започна да бие лудо. По някаква причина изпитвах страхопочитание към човека пред себе си. Поех си дъх и се опитах да не се влияя от този така син и така магнетичен поглед. Та човека си изкарваше прехраната с това негово излъчване, нормално да го има, но мразех, че Негово Височество, самият крал, ми влияеше така.
Няколко пъти го бях мяркала из коридорите, но придворните бяха така добри просто да ми наредят да се връщам в кухнята. Казват, че имам способността да накарам всеки мъж да побеснее, да полудее или в най-добрия случай, да поиска поне една нощ с мен, само защото нося онова, което хората описвали като ангелско лице, и че това е крайно нечестно спрямо тях и всички останали. Даже ме питаха на няколко пъти дали всички от моя вид са такива.
Сведох поглед към земята без дори да си позволявам да го поглеждам и се отдръпнах от мястото си, така че да може да мине, а междувременно нервно стисках китката на дясната ръка. Просто исках всичко да минава бързо и безболезнено.