Vivian Hart.

vivian hart, 21, crying angel, caitlin stasey

опита се да избяга от собствените си мисли. успя! за кратко. за колко време можеш да избягаш от себе си - минута, час... или просто и бягството е една от илюзиите, които си създаваш, за да успееш да приемеш неприемливото. страхува се. страхува се, че мечтите й ще си останат само блянове, че животът й ще отмине в напразни химери и копнежи. страхува се, че няма да намери смелостта, която й е нужна, за да направи това, което знае, че трябва да направи. защото тя знае какво иска, знае как да го постигне, но всичко се изчерпва с това нейно знание. действията ги няма. действията са страшните, неосмелимите, а намеренията, тях винаги ще ги има, те винаги ще са точни и ясни, планирани, на пръв поглед лесни за изпълнение, но все така неизпълнени... объркана е, в главата й препускат толкова неизказани мисли и все пак от страха ли са станали такива, или наистина не са така важни, че да ги сподели.
виждаш как всеки ден умират хора и си казваш, че животът е кратък и трябва да го оползотвориш, да не се ядосваш за дреболии и в същото време да се радваш на малките неща. но и това е едно от нейните хиляди знания - напълно безполезно! защото само за секунди напрегнатото ежедневие я оплита в мрежите си и става човек, какъвто никога не си е и представяла, че ще бъде. става една грозна и жалка картинка, гонеща чуждите цели, оставила своите собствени на заден план. от една страна е принудена да го прави, но това толкова изсмуква силите й, че не й остава енергия за нищо друго. даже и за мечти. не че има полза от тях, но поне за миг успокояваш изтерзаната си психика, на границата с лудостта. и пак страхът, че правейки това всеки ден, не усещаш как времето лети и идва момент, в който е късно за всичко. тя предчувства този момент и още от сега усеща съжалението и болката, които ще я налегнат, и въпреки това не прави нищо за предотвратяването му. просто чака, чака да стане по-зле, деградирайки като личност, отказвайки се от малкото й останала човечност, забравяйки коя е била и каква би искала да бъде. а сега коя е? една самотна сянка, изчакваща неизбежното, каквото тя самата го направи...

в един момент нещата в живота ти просто се случват и дори сам не разбираш как. връхлитат те бури и тестват колко силна стена си, колко ще издържиш. същото се случи и на нея - доброто момиче, готово винаги да помогне. всички я знаеха като такава и действително беше. сякаш всичките добродетели се бяха събрали в тази иначе толкова крехка душа. крехка, но достатъчно адаптивна и устойчива - времето доказа. и бурята, и тя го потвърди след като се умори да се бори с нея. та както споменах, тя имаше добро сърце, всеотдайно. оттук идва и трагизмът ù. бунтът срещу кралските особи. тя сама реши да се присъедини и така животът й пропадна.споменах ли, че с ангелските си криле тя често летеше? и то така високо, вперила поглед в облаците, че не видя пропастта. и падна. уплашена, наранена - бурята вече я връхлетя. стоеше ангелът там долу и се страхуваше. беше счупила крилете си - нямаше ги вече. и ореолът заедно със сърцето и бяха на парчета. виждаше ги до нея и не се осмеляваше да вдигне глава. най-неочаквано тя се изправи и се огледа. целият свят си беше същият, само тя беше различна. нямаше и помен от добродетелите - заминаха си с крилете. момичето с погледа, вече така наподобяващ неговия, изтупа прахът от дрехите си, стъпка останалите късчета от ореола си и пое по пътя към ада.